След дебатите у зрителите остава чувство за празнота

Не е важно какво те ще кажат, а да не се чуе какво иска да каже противникът

Какво изпитва уважаемият зрител, когато сяда пред телевизора, за да слуша важен политически дебат между политици, експерти, журналисти? Първото усещане е за равнопоставеност, защото са противопоставени и двете основни страни - обикновено ГЕРБ и БСП. Респективно това разделение се пренася и върху другите категории участници в подобни дебати - ако са двама социолози, значи единият е ляв, а другият десен и т.н.

Второто усещане е, че няма да е скучно, защото ще има истински спор. Темата сигурно също е важна, защото за каквото и да става дума, дори за двете лъвчета, то ще бъде политизирано. Досещате ли се защо Елена Йончева упорито отказва на поканите на Антон Хекимян да седне в студиото с Делян Добрев? Тя прекрасно знае, че няма да успее да каже това, което си е наумила, защото опонентът й вече е курдисан и ще говори едновременно с нея. И така се стигна до сагата да се изказват през ден-два ту единият, ту другият.

Ако са заедно в студиото, след като разменят едно-две изречения, събеседниците подменят темата с обидни лични бележки - аз те знам кой си, вие сте лъжци и други подобни. Ако единият започне с някакви конкретни обвинения, другият вика в същото време и гласът му се наслагва върху другия. И така до края. Вместо дебат - надвикване. Накрая водещият театрално разтваря ръце /какво да ги правя тези!/ и закрива разговора с клишето: - „Темата е важна и днес не можем да разрешим проблема. Благодаря ви за участието“. Водещият е доволен - доставил е на зрителите скандално шоу, това ще вдигне рейтинга, шефовете ще са доволни, никой не може да го упрекне, че взима страна в спора…

Какво остава обаче като трайно впечатление в нашия зрител? Усещане за празнота. Защото не е научил нищо по обсъждания проблем. Не е разбрал дори какви са позициите на участниците, не ги е чул. Остава му да тегли една благословия на политическия ни елит и да превключи на турския сериал или на риалити шоуто. Във всеки случай гневът му не е насочен към водещия и към телевизията. Не, той не знае какво става в кухнята на политическото предаване. А си струва. Ето как.

След като се уточнява темата - вота на доверие, Банско, корупцията, протестите - се позвънява на пиарите на управляващите. Те посочват кой ще бъде техният участник в предаването. Питат кой ще е отсреща. Ще им го кажат по-късно. Ако участниците ще бъдат политици няма проблем - знае се кои в коя партия са. При социолозите има едно условно деление. Кънчо и Андрей вече не са едно и също нещо. Кънчо е по-ляв.

И десните не са всички от ГЕРБ. Евгени Дайнов например хич не симпатизира на този кабинет. Той представлява по-скоро протестърите, ако въобще се търси тяхното мнение. При икономистите трудно се намират леви, разделението е между либерали и националисти.

При журналистите малцина са тези, които са съгласни да им се лепне етикет, че са против властта, защото може да им струва много. Човешко е. Сашо Симов е изключение, той е вече политик. Няма място и за по-широко мислещи. Или си от едните, или от другите.

Както ми обясни неотдавна един колега, сменил лагера, завръщал се вече двуполюсният модел, разделението е пълно и който е по средата ще изгори като от волтова дъга. Ето така се подготвя взривоопасната смес, само от два елемента. При това вече са се оформили някои постоянни двойки, канят ги в пакет. Така определени, участниците в т.н. дебат получават указания или опорни точки от политическата сила, която представляват. Не се стараят да измислят някакви свои послания. Тяхното представяне ще се оценява не по собствените им мисли, а по неутрализирането на опонента. Затова започват с обидите и после се отдават на кресчендото. Не е важно какво те ще кажат, а да не се чуе какво иска да каже противникът.

Както става ясно, няма нищо сложно в такава схема. Всичко е подредено, изчистено, не носи никакви рискове. И много, мнооого удобно за телевизионните журналисти.

Благодарение обаче на тази практика обществото търпи следните последици:

Първо, зрителите се отчуждават от политиката. Тя им е досадна, отблъскваща. Оценката им за самите политици клони към отрицателна. Губят доверие в разума на хората, които се броят за някакъв елит. Насочват се към други ценности, по-лесни за разбиране, за следване и за лична реализация.

Второ, губи се доверие в самата политическа система. Романтиката и наивитетът на първите години от промяната са забравени. Израстват нови идеи за политическо устройство. Стига се до шокиращи предложения за връщане към 1934 година, когато партиите бяха забранени. Обществото вече няма обединяващи идеи.

Трето, израства цяло едно журналистическо поколение, приучено към лесни решения, към гонене на евтин рейтинг за сметка на важната информация, към игнориране на сериозната публика, към обезсилване на самата демокрация. Ако значителна част от зрителите се насочва само към глупавите забавни предавания, предлагащи бърз финансов успех, вече не са малко хората, които въобще спират да гледат телевизия.

Добре де, а какво да прави Хекимян в неговия случай? Е, точно него няма нужда да го уча.

Да умеят да слушат е трудно

Не по-малко порочна е практиката в политическите предавания водещите да не изслушват въобще какво говори поканеният от тях участник. Треперейки да не забравят какъв е следващия им въпрос, който са подготвили предварително и да не просрочат определеното им време, те го прекъсват на най-неподходящото място с неуместен въпрос. Разбира се, има изключения като Бойко Василев от Панорама, Цветанка Ризова от БТВ, Лора Крумова от Нова телевизия, Мая Костадинова от Канал 3, Доника Ризова от България он еър и други. Тенденцията обаче е те да намаляват.