Проф. Боян Биолчев пред „Труд”: Крайно време е да спрем да се държим като чергари

В навечерието на Деня на българската независимост се срещаме с проф. Боян Биолчев, който със сигурност е от хората над чиито думи да се замислим, не само по празниците. Мястото, разбира се, е Софийският университет, на който Биолчев посвещава десетилетия от живота си и е със сигурност от хората, които най-добре познават проблемите и достойнствата му. Говорим си и за значението на най-използваната дума в образованието напоследък – реформа. За разделението между географската и духовната България и пътят за тяхното обединение.

- С мотива, че тогава зрителят не е дорасъл за национална самоирония сценарият ви за „Амазонката на Варое“ е отхвърлен от художествения съвет на киното през 80-те години, а се реализира като книга повече от 20 години по-късно и дори става роман на годината. През вашия поглед как изглежда картината днес – пораснахме ли за националната самоирония?

- Онези българи, които тогава не бяха дорасли, не бяха тези, които бяха обвинени, че са недорасли. Недорасли за самоирония са хората, които не са способни да разберат, че тя е най-прекият път към истината на свежия поглед. Без ирония и самоирония никога не можеш да достигнеш до реалните пространства на тъгата и надеждата в човека. Самоиронията е лекарство както за отделния човек, така и за общността, особено когато тя е нация, дорасла за самоирония. Но аз не бих обвинил българите в липса на самоирония. Във всеки народ има глупави хора и те никога не дорастват. Расте интелектът на една нация чрез константния брой на високочелите хора, които за щастие се раждат по всяко време.

- В навечерието на Деня на независимостта от какво ви изглеждаме зависими като общество сега?

- Струва ми се, че не ставаме по-независими, а сме независими там, където много често губим от това. Не спазваме правила, имаме независимо поведение там, където то е регламентирано като цивилизационен модел. Но това от една страна е белег на опърничаво поведение, без което една нация няма да устои толкова векове на едно място. Не смятам, че имаме повече недостатъци, отколкото добри качества. Лошото е, че често разменяме местата на добрите си качества и недостатъците. Работим с недостатъците си там, където би трябвало да ползваме добрите си качества и обратното. Но пък така или иначе сме тук, където сме, на това място. Направили сме доста дълъг преход от Азия и е крайно време да почувстваме, че сме спрели от доста време, за да престанем да се държим като чергари в собствената си територия.

- Казвате, че изпитвате удовлетворение и радост, когато видите, че някой човек може и се респектирате от дарбата. Сега виждате ли достатъчно можещи хора в България?

- Всичките ми приятели са можещи хора, а те не са малко. При това имам това щастие да съм в досег с най-интелигентната млада прослойка на България. Не бих казал, че талантът е намалял, ориентацията му се е променила. Аз не намирам за лошо, че най-талантливите от нас започват да се държат като граждани на света – в крайна сметка това е пътят. Не смятам за много лошо това, че вече има почти една втора България, която е извън територията й. Радвам се, че духовната територия на България се е увеличила неимоверно и ако географската България започне да се държи нормално, ще обединим територията й с духовната, която е по целия свят.

- Читателите ви познават като автор, който умело борави и със смешното, и с тъжното. На какво се смеете днес и какво ви натъжава?

- В това, което пиша, съм се научил да отстоявам провереното в живота съжителство на тъжното и веселото. Когато човек погледне назад, вижда, че някои неща, които са били страхотно тъжни докато е бил млад, с годините се превръщат във весел разказ и обратното – това, което тогава е било весело, често се е оказало котва на врата при собственото израстване. Следователно тъжното и веселото представляват почти единственият щастлив брак в живота. Хубаво е да ги запазим в това им взаимно равновесие.

- Казвате, че отдавна сте се простил с преподаването като обстрелване с информация? На какво искате да учите студентите?

- На това, че не се опитвам да ги поучавам. Опитвам се да говоря с тях като с приятели. Тази грешка, която правят много преподаватели, е, че се държат като ментори, все едно че притежават единствения ключ на науката. А той се спотайва в главата на всеки. Един млад човек е по-добре да открие в себе си инстинкта да търси истината и да не се лъже в измислените неща, отколкото да представлява един набор от добре заучени цитати, които в променящия се живот много често не могат да му свършат никаква работа, освен да го объркат или да го превърнат в човек, изпълнен с носталгия към безвъзвратно отминали неща. Истината на образованието и контакта със студента е той да усети, че изпитваш уважение не само към това, което може би ще чуе от теб, а и уважение към това, че още не знае. Защото това е форма на жажда, без която не се отива никъде. Трябва обаче да внушаваш и убеждението, формулирано от Сократ, че никога няма да знаеш всичко.

- А вие какво научихте от студентите си през годините?

- Много неща! Най-напред чрез тях виждам промяната на обществото. Могат и да ме обвинят, но аз мисля, че има голямо развитие на националната психика, макар и не във всички възрастови и обществени пластове. Там, където има безхитростен интелект, какъвто е умът на младия човек, има развитие. Това е, което ме обнадеждава – те са хора, които не се лъжат лесно, не са лековерни и може би имат чувството, че ако не днес, то утре нещо ще зависи от тях.

- Оптимист ли сте за тази България, която ще зависи от тях?

- Имам едно изречение, което обичам да повтарям – най-добрият оптимист е умореният песимист. Не съм оптимист, защото това предполага предварителна нагласа за наблюдение на света, а аз говоря само това, което виждам, когато съм убеден, че съм го видял добре. Не виждам само трагични неща. Понятието за трагедия и за нещо, което е много лошо идва от самите нас – не всички имат добри дни, не всички имат добри месеци, не всяка държава има добри години. Не е добре общото отношение към живота да не е базирано върху инцидентен период на неуспех, какъвто и да е той или пък да се заливаме с розов оптимизъм на базата на нещо, което може би се дължи на временен късмет на човека или на обществото.

- Сега добри ли са годините за образованието в България? Напоследък сякаш все по-често се говори, че то е основен приоритет, дават се заявки за сериозни реформи. Виe реформи виждате ли?

- Това понятие се използва прекалено често, а де факто е нещо доста смешно. Това е все едно да се събудиш сутрин и да кажеш – до довечера ще се реформирам. Това са едни и същи хора, което не могат да направят реформа със себе си, защото паметта за гръмко обявяваните реформи е: правихме нещо, а веднага стана иначе. Еволюцята иска време. Трябва да има дълбоко убеждение, че революция в образованието никога не може да донесе мигновен резултат. В тази област моделът е консервативен. Той има освен задачата да изгражда хора за бъдещето и да изгражда хора, които ще правят бъдеще като знаят миналото. Следователно консервативният момент в образованието е задължителен. Всяка илюзия за бърза промяна или нагласяване към нещо ново според мен е обречена на неуспех. Аз съм доста десетилетията в сферата на образованието и непрекъснато съм участвал в някаква реформа, някой все ме е дърпал да реформирам нещо. Паметта ми е прекомерно заредена със спомени за несъстояли се реформи. Те са своеобразна словесна виртуалност на битието в областта на образованието.

- Какво според вас трябва да се промени?

- Има нужда от промяна в отношението към света, а тук ние много малко сме се променили. Ако внимателно наблюдавате какъв е езикът, ще видите,че едни непрекъснато гонят въображаеми или истински грешки, без да имат представа какво точно търсят и убедени ли са, че е възможно. Каква реформа ще направиш в среда, която говори на различни езици? Естествено е, че най-важната роля на образованието е да изгражда у младите хора хора дълбокото убеждение, че трябва да проникнат в нещата, преди да започнат да ги съдят или оправдамат. Трябва да имат собствен досег до нещо, което ще бъде истина за тях и ще им е от полза, дори да се окаже, че истината вече си е отишла. Трябва да имаш желание да промениш най-напред себе си и тогава да правиш реформи в обществото, а това става само чрез образование. Само чрез досег до големите примери на света и поуките от собствения опит, без предварителна нагласа, без заучени дефиниции и с достатъчна доза търпение.

- Ваши са думите, че бивш ректор няма, какво виждате днес като погледнете Софийския университет?

- Като човек, който е бил 8 години начело на университета аз съм като документите с историческо съдържание, които трябва да се открият на 40-тата година. Нямам право на критика, особено в обществените си изказвания, като неизменно съм задължен да помагам и да правя каквото мога, за да отстоява Алма Матер високото си положение.

- Как оценявате подготовката на сегашните студенти и бихте ли се съгласил с твърдението, че в България вече дипломата за висше образование се взима твърде лесно?

- Като наблюдавам някои от днешни високопарни специалисти, имам чувството, че и преди много години лесно са си взели дипломата. Така че нека не сме прекалено критични. Понякога възрастните хора, дори и с много висока степен на интелигентност, приемат своя образователен простор като окончателен. И много често нежеланието на новото поколение да приеме твоите истини се приема като западане на националния интелект, което не е истина. Това, че младият е станал по-невъзпитан, не означава, че той мисли зле. Аз не си спомням зализани момчета и момичета от моето време да са достигнали сега, в зрелите си години, до някакви върхове. Действителността показва, че по-нестандартните, умерените „хулигани“ при момчетата, а и момичетата, които не смятаха, че мисията им е да се изравнят с мъжа, защото изначално са равни с него – в повечето случаи постигат в живота си нещо забележимо.

Старателният повтаря това, което е наизустил, а шантавият, но богат ум – измисля. Той прави нови неща, за да ги повтарят обикновените умове.

- На какво не учат младите хора в училище и в университета, а бихте искал? Достатъчно ли са тези, които измислят?

- Трябва да знаят колкото се може повече, но да повтарят това, което са измислили на базата на познанието, а не самото познание.

- Министърът на образованието Красимир Вълчев изрази намерение да премахне делегираните бюджети, които се разпределят според броя на студените, до какво би довело това според вас?

- Винаги съм бил враг на това парите да вървят със студента и го поздравявам. Единственият начин да има равновесие в образователната система е качеството да бъде водещо, както и присъствието на наука в университета, която да нулев цикъл на образованието. Едно е да четеш учебници, написани от преподавателите ти, друго е да те карат да четеш учебниците на „съседа“, разликата категорично се усеща в образователния продукт.

- А качествена литература има ли кой да пише и кой да чете сега?

- Читателите са на няколко етажа – има етаж за криминални книги, за любовни романи, цяла висока тераса за сапунени сериали и в същото време има един брой читатели, различен в различните нации, но като че ли константен с годините - на истинските, задълбочени читатели, които днес не са по-малко. Днес повече са пишещите, защото стана лесно да се издава.

- Това добре ли е или вече всеки си мисли, че може да пише?

- Мисли си да, но от бездарен писател става добър читател, обратното не става. Така или иначе пишещият е четящ човек, а това има своят добър ефект.

- Наскоро излезе поредното изследване, че голяма част от учениците имат проблеми с писането и разбирането на българския език, защо се получава така, спряхме ли да уважаваме езика?

- Скоротечното четене води до това, в интернет общуването дори се приема за висок стандарт да се пише както дойде. Небрежният език става норма на общуване. Освен това има и конпенсаторен миг – като опростачваш езика, натриваш носа на образованите.

- Казвал сте, че не искате да пишете за днешните, а за вечните теми. По коя тема бихте искали да пишете сега?

- Мечтая вечните теми да станат теми на моето време и аз да ги видя. Защото много често можеш да минеш покрай идеята за нещо добро и да не го видиш.

Нашият гост

Проф. Боян Биолчев е роден в София през 1942 г. Завършил е полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша. Професор, доктор на филологическите науки.

Ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски” в периода 1999-2007 г. Автор на десетки сборници с разкази и новели, на романи и научни публикации. Носител е на награда „Вик“ за български роман на годината за „Амазонката на Варое“ (2006 г.) и на Голямата награда за литература на Софийския университет (2009 г.).

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта