Бунтът на Храбрите*

За мнозинството от хората у нас романтиката на Дивия Запад от филмите и книгите (когато още се четеше масово) е тема, която се изчерпва някъде около края на пубертета. С някои дребни изключения в лицето на страстните почитатели на „уестърните“ - като някои видни лица сред управляващите, интересът към „каубойците и индианците“ спада към онази част от детството, която обикновено си спомняме с умиление.

Може би вие. Но не и за този автор. За когото „Винету“, „Синовете на Великата мечка“ и „Добрият, лошият и грозният“ по никакъв начин не бяха достатъчни, за да задоволят интереса и жаждата за знание. И така на ранна възраст имах възможността да прочета в оригинал книгата „Погребете сърцето ми на Ундид Ний“ на Дий Браун. Последвах интереса си с максималното количество литература по въпроса, до която можех да се добера спрямо езиковите ми познания, но книгата на Браун остана завинаги в сърцето ми. (Простете евтината игра на думи.) Издадена за първи път през 1970 г. и преведена досега на 17 езика (с лична гордост открих, че отскоро и на български), книгата се смята за една от най-обективните разработки, посветени на колонизирането на Северна Америка през погледа на коренните й жители. От всички засегнати в творбата северноамерикански народи - шайени, арапахи, команчи, кайови, апачи - най-силно ме развълнува съдбата на сиу (за почитателите на Карл Май „сиуксите“), едно от най-многобройните и войнствени племена в Северна Америка.

Историята на сиу започва и завършва със сблъсъка с белия човек и горчивите спомени от двете страни няма да бъдат излекувани с времето. Ако някога сте се замисляли защо толкова много американско въоръжение е наречено с думи и имена на коренните народи - нека бъдем честни - от арогантно лицемерие е! Но в името на това повествование ще си позволя да припомня, че армията на САЩ разполага с ракети „Томахоук“ (томахавка), щурмови хеликоптери „Апачи“ (и бойния вик „Джеронимо“ на името на легендарния вожд на същото племе), „Чинук“ (племе), „Команчи“ (естествено), „Блек хоук“ („Черен ястреб“ - водач на народа саук), но нито един компонент наречен на „Сиу“. За малцината буквалисти ще спомена, че съществува транспортен хеликоптер „Лакота“ (име на част от народа на сиу), приет на въоръжение от американската армия през 2006 г. Но разработен и наречен от „Еврокоптер“ - от армията на САЩ сигурно биха предпочели да продължат да пренебрегват думата.

Американското отношение към сиу не трябва да буди учудване. Един от най-известните и изстрадали народи на Високите плата е този, който нанася най-голямото поражение и съответно унижение на колонизиращата американска армия при Литъл Биг Хорн в щата Монтана през 1876 г. Битката, част от Великата сиукска война, идва след десет години преговори, по време на които Вашингтон се опитва всячески да откупи богатите на злато, въглища и други суровини земи на сиу, предимно т. нар. Черни хълмове, в сегашните щати Северна и Южна Дакота. Местните хора пък отказват да се разделят с корените на дедите си. В един паметен 25 юли две хиляди „храбри“ на лакота (от племето сиу-огалала), обединени със силите на шайени и арапахо, вдъхновени от виденията на Седящия бик и водени от вождовете Лудия кон, Гал и Две луни привличат в засада и разбиват 7-а кавалерийска на генерал Къстър - „колонизаторът на Запада“, „палачът на индианците“ - и закичват прословутите златни къдри на американския офицер върху бойно копие.

(Малко хора знаят, а още по-малко се интересуват, но практиката на северноамериканските индианци да скалпират падналите врагове всъщност е холандско изобретение. По време на първите колониални войни за контрол на Източното крайбрежие на Северна Америка през ХVІІІ век холандците карали индианските си съюзници да скалпират падналите испанци, англичани и французи, за да знаят колко мъниста и стъкълца да им плащат за всеки убит.)

До битката при Литъл Биг Хорн - над 100 години от началото на устрема към завоеванието на „дивата граница“ - коренните жители на Северна Америка в голямата си част вече са подчинени на алчността на белите хора. Респективно отмъщението на колонизаторите е безмилостно. Славната (и единствена в цялата история на колонизирането на Запада) победа на сиу срещу белите е последвана от системно преследване, завършило с клането при Ундид Ний („Раненото коляно“) на 29 декември 1890 г. Над 300 души - няколко десетки бойци и предимно жени, деца, и старци, последните от войнствените огалала на Лудия кон, водени от Петнистия лос - са пресрещнати от конници на „легендарната“ 7-ма кавалерийска и принудително ескортирани до полеви лагер. Историите за случилото се на сутринта на следващия ден са противоречиви, но равносметката е проста. Преди изгрев слънце американската кавалерия излиза от форта и избива всички „диваци“. Двадесет войници, участвали в клането, получават най-високия американски орден - медал „За храброст“ на Конгреса.

Печалната история на сиу не свършва тук. През годините потомците на индианците лакота и дакота от народа на сиу заедно със съседите си шайени и кроу в щатите Северна, Южна Дакота и Монтана са положили немалко усилия, за да възродят и запазят идентичността си. И да достигнат до сегашната ситуация.

Последните месеци световните медии са заринати с новини от САЩ, предимно свързани с предстоящите президентски избори - Тръмп, Клинтън, противоречиви изказвания, далечни скандали. Друга презокеанска информация трудно преминава през ситото на родните медии и разбираемо - светът е голям, приоритетите за информиране са условни, какво да се прави?!

А от април насам от стотици до няколко хиляди наследници на войнственото племе лагеруват в импровизирано селище в резервата на сиу „Изправена скала“ в северозападните части на Северна Дакота. Те протестират срещу плановете на федералното правителство на САЩ да построи суперпетролопровод с дължина над 2500 км, който да извозва суров петрол към щата Илинойс. Стотици техни събратя от други коренни народи се стичат към тях ежедневно. Бели активисти, сред които известни холивудски звезди, също се включиха в демонстрации във Вашингтон. Тръбата на стойност 3,8 млрд. долара - или „голямата черна змия“, както я наричат „индианците“ - ще преминава не само през земите на сиу, тяхна суверенна територия, но и ще пресича реките Мисисипи и Мисури, които са основен източник на питейна вода за десетки милиони американци, с всички съпътстващи тревоги за околната среда. С изграждането на тръбопровода са ангажирани инженерните войски на САЩ, което само по себе си беше оценено като скандално. След месеци на протести в края на август млади сиу на коне щурмуваха полицейски кордон, който охраняваше работниците по петролопровода, за да блокират строителството. Десетки бяха ранени, толкова и задържани.

„Ние не протестираме - Ние браним!“ е мотото на коренните американци. Строежът беше временно спрян. Засегнатите страни очакват решението на федерален съдия, насрочено за днес, 9 септември, дали изграждането на петролопровода е законно и може ли да продължи.

За финал: да, Северна Америка е далече, родните и регионалните проблеми са много по-належащи, но и светът не свършва в края на носа на критика. Авторът не се смята за експерт, а това е просто автентичен разказ за стар войнствен народ, пропит под влиянието на завоевателите, притиснат в земите си и сведен до просешка тояга, заложник на енергийните и финансовите интереси на по-силните и големите от него. Не става въпрос за прилики или сравнения. Просто историческа действителност, извадена наяве.

* Терминът „Храбри“ е превод от английската дума „Braves”, както са наричани воините от бойните общества на част от племената, коренни жители на Северна Америка, които населяват предимно територията на сегашните САЩ. Важно е да се отбележи, че повечето от северноамериканските „индианци“ не са били войнолюбиви и основната част от културата и бита им са били основани върху хармонията с природата, ловуването и разменната търговия. Черти, най-много експлоатирани от белите заселници.