Диагноза: патологичен ексхибиционизъм

Всичко е поза, цялата пара на парахода излиза през свирката – затова параходът стои на едно място и реве като ранен елефант

Един от любимите ми карикатуристи още от време оно – Ивайло Нинов – в една своя карикатура каза всичко. Мая Манолова е легнала с разперени ръце и крака пред паметника на съветската армия. Пред нея пристъпят Корнелия Нинова и Костадин Костадинов. „Искаме и ние да го пазим нощем“– излиза балонче от устата на Нинова. „Не – със съответното балонче от своя страна отговаря Манолова, – измислете си друг PR“. Всичко е поза, цялата пара на парахода излиза през свирката – затова параходът стои на едно място и реве като ранен елефант.

Хайде да разиграем (който иска може и да се обзаложи) следния сценарий. До местните избори наесен паметникът на съветската (или „червената“ според Искра Баева, сякаш има някаква разлика) армия няма да бъде демонтиран. Няма да бъде по ред причини, но най-вече поради традиционното политическо малодушие. В деня след изборите обаче палатковият лагер на Мая Манолова в защита на монумента ще изчезне, пък монумента – багери го яли. Стига, разбира се, лагерът да не се е вдигнал доста по-рано, при някакъв друг повод, да речем – сезонното захладняване и есенни валежи. Така или иначе в първия ден след изборите паметникът няма да е толкова емоционално важен, не и за „Левицата“, която, припомням, се състои от Мая Манолова, Татяна Дончева, Валери Жаблянов, Костадин Паскалев, Спас Пенчев и каквито там организации представляват, в случай че представляват някакви. 

Патосът около него ще увехне, както увехна и за медицинските сестри, и за майките от „Системата ни убива“ (помните ли ги изобщо?) – както до изборите нямаше нищо по-важно на света от техните каузи, така след изборите всичко се уталожи до следващия път, който – хоп! – вече настъпи, но днес каузата е друга и сценариите са различни. Помните ли как през 2019 в обща акция с Борис Бонев и Борислав Игнатов (тогавашният на ДС (добрите сили) кандидат за столичен кмет) се правиха на интересни пред съдебната палата, качили се в инвалидни колички? Не се ли сетиха и сега да патрулират в такива колички около МОЧА, та поне да покажат някакво чувство за традиция, историчност и континуитет?

Днес, в 2023, обаче допускат досадна грешка. Ако медицинските сестри и майките на деца с увреждания през 2019 лесно можеха да минат за универсални каузи, то не е така с паметника на съветската армия. При него населението е много по-разделено, много по-изнервено. Дали Мая Манолова е изчислила колко души ще разяри? И колко ще омерзи? Дава ли си сметка, че се е превърнала в еталон за лицемерие в гражданския активизъм и с присъствието си компрометира всеки протест, към който се присъедини?

Недопустимо много и недопустимо дълго време се говорѝ за този паметник. Ако толкова бяха разисквали и за мавзолея, още нямаше да са го гръмнали. Дебатът вече няма абсолютно нищо общо нито с Втората световна война, нито с Хитлер, нито със Сталин, нито с поробената Европа, „освободена“ от съветската (пардон: червената) армия. Всеки се позиционира спрямо проблема, според конюнктурата и собствените си оперативно-тактически интереси. А всъщност обективният подход предполага две гледни точки: историко-идеологическа и естетическа.

Не случайно поставяме историята и идеологията под една шапка. Особено когато става дума за WW2, те са почти едно и също – това събитие е прекалено скорошно, за да се превърне в истинска история. Такава ще стане след стотина години. Засега си е чиста пропаганда и затова интерпретациите му са толкова променливи. Историята е царицата на пропагандата, защото захранва с идеи и концепции всички станали жанрове – публицистика, литература, кино и т.н. Давате ли си сметка колко идеологизирано е всичко в българската история от въстанието на Асен и Петър насам! Ако пък приемем за релевантен вечният, нестихващ и днес, спор за това дали сме хуни, траки или славяни, ще трябва да изместим границата още по-назад.

Въпросът дали сме хуни, траки или славяни е фундаментален в идеологията, не се смейте! От неговия отговор зависи какви точно ни се явяват руснаците – братушки или филанкишии, – което днес, види се, е особено важно. Когато бяхме в тристранната ос („Рим, Берлин и Токио, верни на борбата…“, както се пееше в песента), се налагаше да сме хуни, за да не сме славянски унтерменши. Когато пък на края на социализма режимите в източния блок тръгнаха да се еманципират от СССР, тогава беше добре да станем траки, за да не сме нито фашисти, нито славянофили. И така се появи т. нар. наука тракология, вдъхновявана от Людмила Живкова и нейния интелектуално-мистичен кръжец. Този кръжец също си имаше паметник-символ – онзи пред НДК, който за щастие вече е само неясен спомен. Та, ето такова нещо е историята.

Паметникът на съветската армия, както и всички подобни паметници в Европа, имат една единствена цел – безапелационно да покажат кои са добрите и кои са злите сили в една ситуация, в която това, меко казано, не е съвсем ясно. Хитлер е сатана, всичко свързано с него е зло, следователно всичко против него няма какво друго да е, освен добро. И е важно да се знае кое е „доброто“, защото на него се гради целият европейски следвоенен мироглед.

Ако поставим под съмнение приказката за доброто и злото, то ще рухнат митологеми като героичната антифашистка борба, партизаните, ятаците, активните борци; цялата власт след 1944 ще бъде поставен под съмнение. Думата „революция“ лесно ще се замени с „преврат“, а работническо-селската диктатура на Отечествения фронт – с хунта. Изобщо, десакрализирането на паметника ще постави под съмнение легитимността на всичко случило се през втората половина на XX и първата четвърт на XXI век. Освободителите – и съветски, и български – бързо ще се превърнат в окупатори и превратаджии. Това е достатъчно страшно. Хич даже не е толкова важно какви спомени навява монументът. В един филм обясняваха на млад крал, че властта се нуждае не толкова от святост, колкото от мъдрост. Напротив! Властта се нуждае преди всичко от святост. Ако няма иманентна такава, задължително е да се измисли. Щом махнем МОЧА, ще отнемем илюзорната святост на тоталитарната власт с всички последици за привилегированите поколения, които днес управляват под формата на капиталисти и частни предприемачи. Това е проблемът. А не чувствата на „безсмъртния полк“ или на оня с ватенката, дето от няколко дни обикаля МОЧА, за да го снимат.

Естетическата гледна точка е по-различна. Там разказът в защита на паметника е друг. Казват така: в създаването на този амбициозен проект са привлечени най-утвърдените творци на България – както на царството, така и на народната република. Тоест паметникът има надидеологическа и надпартийна стойност. Иван Сотиров ни предлага много интересно свидетелство по този въпрос – писмо от проф. Любомир Далчев (големия скулптор и брат на поета Атанас Далчев), един от авторите на МОЧА, изпратено до в. „Труд“ през 1993 (14 години след като емигрира в Америка), но публикувано едва през 2004.

В писмото между другото се казва:

„Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше“.

И казва още:

„Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега“.

Думи, написани през 1993. Толкоз за художествените достойнства на паметника. Но нито те, нито историко-идеологическите са в основата на мотивите на палатковия лагер на Мая Манолова, с който започна нашият разказ. Тук нещата са много по-прости. В резултат от дългогодишни хибридни схватки в медиите, в обществото вече са обособени ясни лагери на русофили и русофоби (евроатлантици). Поради непремерения, често пъти дразнещ космополитизъм на вторите, първите естествено се обръщат към националното, българщинàта, ако че е абсурдно да се изживяваш като националист и заедно с това да величаеш интересите на чужда държава и чужда нация. На този електорален резервоар разчитат „Левицата“ и в частност Мая Манолова, за която появяването по телевизора е нужно както слънцето и въздухът за всяко живо същество. Е, този резервоар в София не е много убедителен и това е поредната грешка на „Левицата“. Но пък какво ­– купон да става!

Ексхибиционизмът увлича. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.