Труд
Автор:
Диана Димитрова
Изпитвам срам, безпомощност и ярост към коментари за разходите на спасителни акции. Жесток провал на човещината. Съществува сигурно термин в психологията за мнимата емпатия към жертвите, която рязко се превръща в омраза.
Нарязана – „заслужила си го е“, бита – „малко ѝ е било“, осмелила се да говори – „сега се сетила“… Къде е отишла сама – търси си го.
Често си казвам: „Не пиши.“ Дори избягвам новините за убийства на жени – не мога да ги понеса.
С цялото си сърце вярвах, че думите ми могат да дадат кураж на много жени да изберат живота и знам, че промяна е имало заради съобщенията, които получих.
Но къде е обществото?
Как се лекува някой без душа? Бездушни хора по улиците, мразещи тайно, съдници. Заради този дебилизъм животът и изборът на другите стават още по-тежки. Тройното самоубийство на онова семейство ме разтърси – трагедия, създадена от болка и страдание, и подсилена от липсата на съпричастие.
Ето ме пак на страницата си, отново спряла в безмълвие.
Да, в България има два свята. След потопа в Елените през 2025 г., при спасителната акция загинаха хора, отдавайки живота си, за да помогнат, докато други отидоха да събират разпилените банкноти.
Два свята, два избора и от нас зависи в кой ще живеем.
