Здравка Евтимова отново победи в САЩ

Платформата Critters, САЩ, организира гласуване в общността от писатели и читатели на научнофантастична литература с цел да бъдат излъчени добрите постижения в областта на научната фантастика, отразени в публикации и издания в САЩ  през 2022 г.

Допуснато е гласуване в общо 38 категории: най-добър научно фантастичен роман, най-добро списание за научна фантастика, най-добър илюстратор, най-добра критико-аналитична статия, отразяваща научно-фантастично произведение, най-добър роман с елементи на ужас, най-добро фентъзи, най-добър редактор на научно-фантастична литература в САЩ и др. Това гласуване е 25-то в историята на Платформата Critters.
В  категория  „Най-добър разказ с научнофантастични елементи”, публикуван през 2022 г. в САЩ, след гласуване от читатели и писатели на научно-фантастична литература на първо място беше излъчен разказът на Здравка Евтимова “FOR DIMITAR – A POET” („На Димитър – поет”)

http://critters.org/predpoll/final_tally_shortstory.ht

По-долу е линкът към оригиналната публикация на разказа в САЩ през 2022 г:

https://starshipsloane.com/current-issue/9/#9_Special_Feature_A_Short_Story_by_Internationally_Acclaimed_Author_Zdravka_Evtimova

Здравка Евтимова

За Димитър – поет

Посветещение: На поета Димитър Миланов от село Кладница, Пернишко – светъл път на душата му
           
Край Шосе номер Осем ходеше мъж. Носеше черно дебело яке, макар че беше топло този ден и не приличаше на ноември. Беше лъснал обувките си, нещо, което хората от тази част на града правеха рядко.
Човекът беше поет, известен на малцина, написал  хиляда стихотворения, от които бяха публикувани само три.
Жилищните блокчета с окапала мазилка ги нямаше. Мъжът огледа купчините строшени тухли и сърцето му замря. Блокът на Ана го нямаше. Шосе номер Осем беше изчезнало.

- Тука имаше един блок – обърна се непознатият към един друг мъж, облечен в чисти панталони, които миришеха на магазин за втора употреба. – Блок на седем етажа.
- Събориха го – отсече мъжът. – Купили земята. Не ни искат тука.
Непознатият, който очевидно не се бе мяркал по тези места отдавна, измърмори:
- В това блокче живееше една жена. Ана. Ана се казва тая жена.
- Тая, дето купила земята и ни събори къщите, се казва Ана –  избоботи мъжът.
- Слаба, чернокоса – каза непознатият.
- Кучка – отряза мъжът от квартала.
- Ана…Ана... – изрече задавено непознатият.

Сигурно е откачил, помисли си тукашният жител, но не го съжали. Толкова други наоколо бяха изгубили ума и дума. Съжалиш ли някой луд, и ти ставаш като него.
                        ------- -------
Ана! Мисля си – има едно общо нещо между просяка и милионера, между неукия и гения. Това са милиардите години, които са превърнали бактерията в човек. Еволюцията от сто милиарди години е общото между хората, които живеят в палат и бездомниците, дето спят под мостовете. Във всеки един от нас –  във въглищаря и в търговеца, в лекаря и в пациента – има по една амеба, но има и сърце на човек.

Ана. С амебата, която е в мене, и със всичко човешко в кръвта ми, те търся. Къде си?

Къде си!

Казвали са ми, че когато мислиш за някого, накрая го намираш.

През милиардите години, докато съм бил каквото е поискал вятърът, аз съм търсил тебе – каквато и да си била. Плували сме заедно в облаците, в океана, между звездите – ако е имало звезди – откакто съм започнал да те търся.
- Мамо, вече си имам момиче – казах на майка си. – Ти може и да не я харесаш, но тя е моето момиче. Тя.
Ана. През ноември, когото е истинска есен, всяка вечер отивам при езерото.

Чакам те на брега. Казват, че ще изпомпят водата, за да разчистят мястото. Докато има езеро, ще идвам. Когато няма езеро, ще идвам. Един милиард години. Вярвай ми. Ще те търся, докато стана прах.
От прах отново ще стана човек и ще те намеря. 
Обичам те.