Как започват войните?

Случайно или преднамерено, символно или необвързано, всяка от тях е трагедия сама за себе си

В Република Македония първите изстрели от Шар планина съпътстваха голям митинг за правата на жената албанка

На фона на това, което се случва тези дни в Близкия изток, историята на въоръжения конфликт в Република Македония през пролетта и лятото на 2001 г. вероятно ще изглежда незначителна. Или далече по-ограничена като мащаб, щети и човешки жертви от събитията в Израел и ивицата Газа, определени вече от премиера Бенямин Нетаняху като „война“.

Може и така да е, но каквото и да си говорим, всеки въоръжен сблъсък, всяко противопоставяне с оръжие в ръка на хора срещу хора си е трагедия, защото е удар срещу цивилизационните кодове, утвърждавани от хилядолетия.

В Република Македония всичко започна в един четвъртък, в средата на март 2001 г. Казвам Република Македония, защото това в онзи период бе конституционното име на държавата, което България първа в света бе признала. До Преспанския договор от 2018 г., който промени названието ѝ на Република Северна Македония имаше още много време, блокадата от Гърция към новата държава на север бе в действие, в аналите на ООН тя бе записана като Бивша югославска република Македония, а под гръцки натиск тя вече бе сменила първия вариант на държавното си знаме. И някои други неща от практическо естество бе направила все заради претенциите на Атина към правото да се нарича така.

Но за началото - на 14 март в центъра на Тетово бе обявен голям митинг-протест за повече права на жената албанка. Той бе организиран от инициативен комитет начело с Теута Арифи, правозащитничка от града, заедно с други сдружения. По-късно Теута се впусна в политиката, по едно време беше вицепремиер по европейските въпроси и в тази си административна битност идва няколко пъти в София. Когато напусна правителството, се кандидатира и през 2013 г. спечели кметското място в Тетово, където изкара доста време като представител на Демократичния съюз за интеграция.

Че нещо ще се случи на този митинг и че той неслучайно е организиран тъкмо в Тетово, в полите на Шар планина, беше ясно за всички. Месец преди това около високопланинското гранично село Танушевци бяха забелязани воъоръжени мъже с униформи, които безпрепятствено се разхождали, дори станаха герои на репортажа на една журналистка от частната телевизия А1.

На обвиненията на опозицията срещу правителството на Любчо Георгиевски, че позволява това, тогавашният министър на вътрешните работи Доста Димовска заяви, че това са ловци, които организирано гонят дивеч по високите места на планината. Затова са с униформено облекло и въоръжени. Поне такава бе публичната версия на управляващите. Вярна или не, това вече нямаше значение, защото напрежението нарастваше и с пукването на пролетта очакванията „нещо да се случи“ нарастваха.

И то се случи. Когато с един дипломат от посолството наближихме Тетово и търсехме място за паркиране, митингът бе в ход. Отдалече се чуваха възторжените викове на участниците, които съпровождаха откъслечни автоматични изстрели откъм падините на Шар планина над града. От трибуната се изказваха най-различни хора, публиката им ръкопляскаше под съпровода на изстрелите. Преднамерен или не, но се чувстваше известен синхрон между стрелбата и взривовете от викове на множеството на площада.

Ораторите говореха на албански, но не беше трудно да се разбере, че темата за правата на жената албанка отдавна е изместена и изтикана в ъгъла за сметка на по-широките искания за повече участие във властта на албанците в страната, за правото им на образование във всички степени и така нататък.

Повече нямаше какво да правим там. Трябваше да се върнем в Скопие. В основните информационни емисии същият ден вечерта стана ясно, че полицията се е опитала да открие хората с автоматите по планината, но не е успяла. В търсенето се е завързала престрелкта, при която четиринадесет служители на реда са получили контузии и наранявания. Градският фолклор в Скопие, който и досега е много жив и образен, веднага пусна слуха, че щом нараняванията не са от огнестрелно оръжие, значи, са били получени при бягството на полицаите надолу по ридовете на Шар планина.

От този ден 40-те километра от Скопие до Тетово ни станаха ежедневие. На следващия ден вече властите взеха да се окопитват, изглежда приеха съвсем насериозно инцидентите от предишните часове. На ключови места в Тетово започнаха да се градят импровизирани барикади от чували с пясък, движението по улиците, близки до планината, се ограничи, макар че хората, които живееха там, не се учудваха на всичко, което се бе случило. Полицията разположи бронирани машини тъкмо по тези места и те, съвсем естествено, станаха основна цел на анонимните стрелци откъм планината. Засилиха се патрулите от униформени, а там, където те организираха своите постове, местните хора им носеха чай, кафе, от време на време и баница. Имаше усещането, че всичко, което се случва е израз на някаква палавост на млади хора, което бързо-бързо ще приключи и животът отново ще потече по стария си ред. Днес така, утре иначе, но полицията така и не успяваше да открие и залови „палавниците“. Скоро стана ясно, че „тази работа“ не е никак случайна, че стрелбата на различни места по планинските ридове не е дело на самотници или странници, а има своя обща идея и цел. Скоро анонимността на въоръжените лица падна и чрез няколко съобщения те се обозначиха като Армия за национално освобождение (АНО). Стана ясно, че цялата им логистика е на територията на Косово, където Армията за освобождение на Косово (АОК) бе извовювала победа срещу сръбските власти. Много скоро се появи и онази снимка на мъж с книга в ръка, който се оказа, че се нарича Али Ахмети от село Заяс, близо до Кичево в Република Македония, фактическият лидер на шарпланинските бунтовници.

Последваха и случаите на атаки на полицейските участъци, паднаха и първите жертви. Стана ясно, че полицейските части не са готови да водят битка от такъв характер и че подготовката им до този момент не е включвала антитерористични действия. Започна дебат дали не е време и армията да се включи в борбата срещу въоръжените групи из Шар планина, но идеята срещна отпор в парламента с аргумента, че според конституцията и законите борбата с тероризма е работа на полицията, докато армията има други задачи. В крайна сметка обаче с разрастване на конфликта се наложи и армейски части да се включат, в това число и подарените от България две години по-рано танкове, използвани като оръдия.

Историята по-нататък е известна. Намеси се международната общност, появиха се посредници между властите и бунтовниците, вътрешното напрежение се увеличи. В крайна сметка усилията на НАТО и ЕС доведоха до подписването на Охридския мирен договор на 13 август 2001 г. Неговите клаузи бяха по-късно претворени в параграфи и вписани в конституцията на държавата, по които и днес тя съществува и живее. Започна разоръжаване на бунтовниците и връщането им към мирния живот, един процес, който също както „горещата фаза“ на конфликта през предишните пролетни и летни месеци имаше своите драми.

Всичко това обаче свърши изведнъж, когато на 11 септември същата година бяха взривени кулите близнаци в Ню Йорк. Започна една друга война, която, има своите корени и днес в Близкия изток.