Нормализация след фентанила на "Промяната"

Властта не трябва да бъде нито повод за възторг, нито за апокалиптични прокоби

Гражданите не могат да изградят доверие към управление, което се сменя по-често от сезоните

През последните години у нас се наложи парадоксален и токсичен обществен климат, подчинен на една насаждана до маниакалност обсесия към перманентни предсрочни избори. Обсесия, която се продуцира от неудовлетворени политически малцинства и техни корпоративни спонсори, шушука се из задкулисни кръгове, хиперболизира се - къде неусетно, къде целенасочено - в целия публичен дискурс. Няма ли най-сетне да си дадем сметка колко зловредно за държавата и за демокрацията е всеки един разговор за управлението да започва, да се разгръща и да завършва с хипотези кога щяло било да падне правителството?

На практика няма друг разговор за управлението. Не каква политика се провежда, не къде едно правителство се проваля и какво трябва да направи, а докога ще устиска. Чертаят се всевъзможни сценарии, но не за работата по конкретни приоритети, от които зависят икономиката, доходите, бюджетът и прочие, а каква партийна комбинация ще се сглоби или каква междуличностна разпра ще избухне, за да идем на предсрочни избори. Сякаш някой упорито вярва в самосбъдващите се пророчества. Тоя щял да се намуси, на онзи нямало да му се получи, на третия щяло да му писне, четвъртият кроял сметки и - разбира се - гвоздеят на всеки такъв анализ – щяло било да има протести, следователно, нямало къде да ходим, освен на предсрочни избори. Наративът „докога“ беше превърнат в норма. Девиацията беше обявена за нормалност. И така всичко замръзва в очакване на пореден рестарт. И след него - на следващия. Единствените политически движения са: да се създават предпоставки за предсрочни избори, да се организират предсрочни избори, а след тях - отново да се създават предпоставки за предсрочни избори. До това беше сведена българската политика през последните четири години под сянката на юмрука и неговия политически хомункулус - „промяната“.

Знаете ли на какво ми прилича състоянието, до което докара обществото всичко това? На човек под влияние на зловещия опиоид фентанил. Описват го като падане в бездънен кладенец от памук. Тялото изпада в опиоидна кетанония - замръзва в неестествена поза като пластмасов манекен без живот, крайниците увисват като в разпаднал се марионетен театър, а погледът се отдалечава, мътен и стъклен, към хоризонта на несъзнателното. Човекът е там, но не е; диша, но като че ли не е от този свят; присъства, но като сянка, уловена в ничията земя между два свята; изражението е застинало, но зад него дебне бездна, в която личността се разпада, превръща се в ехо, в отпадъчен остатък от воля. Точно така изглежда и едно общество, поведено от колективната безотговорност по фаталния път на „дрогираната“ нестабилност и „опиоидния“ рестарт – с притъпена чувствителност към реалността, с отказ от отговорност, със замръзнало развитие, саморазрушение, упоено от илюзорната утеха, че след поредната доза „фентанил“ всичко ще се подреди.

Има една опасна илюзия, която трябва най-сетне да бъде преодоляна: че протестът на улицата е по-легитимен от институционалната последователност. Тази вредно наивистична левичарско-якобинска представа, услужливо подхранвана у нас от години, доведе до разпад на институциите и блокаж на държавата. Претенцията на политически малцинства да превърнат своята визия в задължителна норма, без да имат необходимата подкрепа от избирателите, да изместят политическия консенсус, да подменят парламентаризма с уличен натиск и истерична медийна реторика – това няма нищо общо с демокрацията. Стигнахме дотам, че партии с едноцифрен резултат, а понякога и без парламентарно представителство, да поставят ултиматуми, да диктуват дневния ред и да парализират институционалната воля на нацията. Демокрацията е изкривена в огледало, в което не мнозинството управлява с мярка и отговорност, а малцинството дърпа конците чрез морален шантаж, крясъци на групички по площадите и от ефира, и самозвани претенции за морална непогрешимост.

На този фон стоте дни на правителството на Росен Желязков изглеждат като истинска детоксикация и връщане към нормалността. Имаме заявена воля за пълен четиригодишен мандат. По-важното от самата воля обаче е, че се демонстрира видим потенциал за пълен мандат. Днес това правителство и парламентарната конфигурация, която го подкрепя, изглеждат като акт на историческо скъсване с „фентаниловата зависимост“ от предсрочни избори и постоянното рушене на всяка форма на стабилност, за да се угоди на това или онова политическо малцинство, кохорта или приятелски кръжец. 

Правителството на Росен Желязков не обеща спасение, не се кичи с месианска аура. И точно в това изглежда е неговата най-голяма сила. Върши си работата, както би трябвало да прави едно грамотно и отговорно правителство. Без истерични псевдоморални лозунги, без институционален нихилизъм. Властта не трябва да бъде нито повод за възторг, нито за апокалиптични прокоби. Тя е ежедневна отговорност, която изисква спокойствие, стабилност и хоризонт отвъд трескаво менящите се настроения във Фейсбук, отвъд емоцията на уличния крясък или моментната снимка на поредното социологическо проучване. Сегашният кабинет е първият от години насам, който не се опитва да подмени реалността с фойерверки, не управлява през телевизора, не създава фалшиви илюзии. А това, в нашата дълбоко африканизирана политическа среда, вече е качество.

Днес, повече от всякога, се нуждаем не от нови лозунги, а от политическа отговорност. Да оставим едно правителство да изкара мандата си не е израз на политическо примирение, а на национална зрялост. Нека бъдем честни: нито една реална реформа – в правосъдието, здравеопазването, енергетиката – не може да бъде постигната в условия на перманентна политическа криза. Нито една магистрала няма да бъде построена от служебно правителство. Сериозните инвеститори не инвестират в държави с временни правителства. Международните партньори не водят стратегически разговори с администрация, която е на път да си тръгне вдругиден. Нито пък в еврозоната приемат, за да падне на другия ден правителството. Гражданите не могат да изградят доверие към управление, което се сменя по-често от сезоните.

Крайно време е да се върнем отново към фундаментите на демократичния ред и затова ще ги припомним за пореден път. Институциите не са просто структури на управление, а защитни пояси срещу капризите на конюнктурата, на бързо менящите се настроения в социалните мрежи. Те са филтър срещу тиранията и на малцинствата, и на мнозинството. Народният суверенитет не означава диктат на отделните групи от улицата, а национална воля, която се реализира чрез избори, чрез институции, чрез стабилно управление и отчетност. Свободата не е правото да разрушаваш, а отговорността да градиш. А държавата не е арена на непрекъснати политически експерименти, а дом, в който поколенията намират сигурност, справедливост и надежда. Конституцията не е изтривалка за всяка партийна недакърност да решава проблемите на днешния ден. Защото, няма да се уморя да повтарям: нито един от реалните и хронични проблеми на България - бедност, корупция, лошо правосъдие, свръхбюрократизация и свръхрегулация – не се дължи на Конституцията. И нито един от тях не може да се реши чрез промени в Конституцията. Още по-малко - от временни правителства. Проблемите се решават с широко парламентарно съгласие и стабилно управление с пълен мандат. Всичко останало е от лукавия.