Книгата, която всеки българин трябва да прочете

Има книги, около които се шуми, появяват се на поредната премиера, поживяват няколко седмици в книжарниците и после тихо потъват в забрава. Има и книги, които не просто се продават, а започват да се разпространяват като тревога. Те минават от ръка на ръка, препоръчват се не с обичайното „интересна е“, а с онова по-сериозно и по-рядко изречение: „Това трябва да се прочете.“ „Национално самоубийство“ на д-р Илия Табаков е точно такава книга.

Не е обичайно научна книга да направи бум на българския книжен пазар. Още по-малко е обичайно това да се случи с монография, която не предлага нито лесна интрига, нито политическа клюка, нито сладникав оптимизъм за национална употреба. Тук няма утешителна приказка, че всичко някак ще се оправи, защото сме добри хора и историята ни дължи милост. Тук има студена диагноза, тежък анализ и едно болезнено питане, което удря по-силно от всяка агитация: възможно ли е България да изчезва не защото някой я е победил отвън, а защото постепенно се отказва от себе си отвътре.

Българинът може да не цитира Дюркейм, но знае какво е аномия, когато правилата вече не значат нищо. Може да не е чувал за Ибн Халдун, но разбира какво е загубена асабия, когато хората живеят един до друг, но не се познават. Може да не познава Вирилио, но усеща дромокрацията всеки ден, когато новините го смазват с такава скорост, че още преди да е разбрал едната криза, вече е хвърлен в следващата. Силата на Табаков е именно в това, че превежда големите теории на езика българина, за българската съдба, без да ги превръща в лозунги.

„Национално самоубийство“ не е книга срещу България. Напротив, тя е написана от човек, който очевидно не е успял да се примири с мисълта, че България може да бъде сведена до територия, администрация и пазар на евтина работна сила. Това е книга за народа като жива общност, за държавата като историческа отговорност и за бъдещето като нещо, което не се получава по наследство, а се изработва с воля, памет и жертва. И тук е разтърсващото. Авторът не пита само защо намаляваме. Той пита защо започнахме да приемаме намаляването си като нормално.

Една от най-силните метафори в книгата е притчата за селото, което пропуска сеитбата, защото хамбарите още са пълни. Няма бедствие, няма враг, няма пожар. Има удобство. Има отлагане. Има онова българско „ще минем и тази година“. После идва есента и хората разбират, че там, където не е сято, няма какво да се жъне. Това е страшната простота на книгата. Тя показва, че пропуснатата сеитба не боли веднага. Боли тогава, когато дойде време за жътва, а ръцете са празни.

Ние дълго живяхме с илюзията, че България може да харчи миналото си като наследство без край. Имаме история, имаме език, имаме герои, имаме песни, имаме църкви, имаме гробове, имаме паметници. Но всичко това не е банкова сметка, от която може да се тегли безкрайно. Историята не храни народ, който не ражда бъдеще. Паметта не спасява общество, което не я предава. Езикът не оцелява сам, ако родителите престанат да го изговарят с обич и изискване пред децата си.

Затова тази книга не е просто за демографията, макар демографията да стои в нейното сърце. Тя е за връзката между демография, образование, икономика, култура, национална сигурност и морална воля. В това е голямото ѝ достойнство. Табаков не разглежда празните села отделно от празните класни стаи, нито празните класни стаи отделно от празния политически език, нито празния политически език отделно от празнотата в очите на млад човек, който вече е решил, че бъдещето му не е тук. Той събира тези парчета и показва картината. Тя не е приятна. Но е необходима.

Именно затова книгата предизвика такъв интерес. Не защото е удобна. А защото не е удобна. Тя не казва на читателя: „Виновни са само онези там.“ Тя казва нещо много по-неприятно: „Погледни и себе си.“ Националното самоубийство не е само дело на елити, макар елитите да носят огромна вина. То е и сбор от хиляди малки откази, които изглеждат невинни, когато се случват поотделно. Отказът да се учи. Отказът да се ражда бъдеще. Отказът да се пази езикът. Отказът да се защити паметта. Отказът да се участва. Отказът да се вярва, че България заслужава усилие.

Тук книгата става опасна. Не опасна за държавата, а опасна за апатията. Защото всяка апатия живее спокойно, докато някой не я назове. Табаков я назовава. Назовава я в селото без деца, в училището без смисъл, в администрацията без дух, в елита без служене, в обществото без обща цел, в човека, който е заменил „ние“ с „аз ще се оправя“. Това е най-тежката присъда в книгата, но и най-голямата ѝ надежда. Ако проблемът бъде назован, той вече не е невидим.

Затова тази книга трябва да бъде прочетена не само от хората, които обичат България, а най-вече от онези, които са започнали да я приемат за даденост. Тя трябва да бъде прочетена от учители, защото без училище няма памет. От офицери, защото без воля за защита няма държава. От политици, ако им е останало търпение за книги, защото без стратегическо мислене управлението е просто разпределяне на време до следващите избори. От родители, защото бъдещето не се възпитава само с грижа, а и с посока.

Ако трябва да се каже с едно изречение, тази книга не пита дали България ще оцелее. Тя пита дали ние още искаме България да оцелее. И понеже този въпрос е по-страшен от всяка статистика, книгата няма да остави читателя спокоен. Но може би точно това ни трябва. Не още едно успокоително. А будилник.