Когато любовта не е в клетка

Деликатно и въздействащо произведение

Рецензия на “Жена. Не Жертва” с автор Цветелина Тодорова 

Това е книга, в която всяка житейска история е минала през сърцето ти емоционално

Още от пръв поглед се добива впечатлението за богатия емпиричен материал, който Цветелина Тодорова събира с години

Росица Чернокожева 

Малко след отпечатването є прочетох “Жена. Не Жертва”. Отдавна не съм била така впечатлена от драстичността на включените в книга истории, от писателската дарба на авторката, от професионализма є като клиничен психолог и не на последно място - от младостта на авторката, обладаваща всички тези качества - младо момиче, едва на 32 години. Четях и възхитата и уважението ми към Цветелина Тодорова нарастваха с всяка следваща описана житейска история. И се питах дали е по-тежко професионалното натоварване на един психолог, примерно в затвор или психиатрично заведение, или това, което е записала, консултирала и преживяла Цветелина Тодорова, бидейки психотерапевт.

Много впечатляваща е архитектониката на творбата. И още нещо за такава необичайна и нестандартна книга: започва с... Епилог. А той е една преживяна, лаконично написана, без излишна сълзливост, но достатъчно драматична история на една пребита от съпруга си жена и двете є малки деца. Всъщност случката се предава през очите на едното десетгодишно дете - момиченцето.

На пръв поглед схемата е еднаква, една и съща - насилие в семейството над жената от страна на съпруга. Но с всяка глава-история виждаме колко различни и перфидни варианти може да има насилието.
Ето част от главите в съдържанието: “Форми на насилие”; “Да обичаш насилник”; “Стъпка по стъпка към свободата”; “Поведенческа зависимост и сексуална абдикация”; “Детето - в капана на насилието”; “Любовта, която лекува: път към здравословните отношения”.

В края книгата е снабдена с богата библиография, както и телефони - гореща линия за пострадали от домашно насилие.

Още от пръв поглед се добива впечатлението за богатия емпиричен материал, който Цветелина Тодорова събира с години и на който се базират нейните истории. Това не е книга, която сядаш, обмисляш и написваш. Това е книга, в която всяка житейска история е минала през сърцето ти емоционално, към която авторът е изразил емпатия, имал е куража да я опише и да я направи достояние на читателите. Цветелина Тодорова е един смел специалист, който има куража да оповести девиантните отклонения на насилника.

Ето част от историята, носеща заглавие “Март 2022”:

„... Тогава разтворих страховете си. Проникнах в дълбините на желанията си и постепенно открих най-верния път. Трябваше да си тръгна от там. Знаех го, но тези пакостници страховете са такова бреме, че ми отне почти две години, да стигна до събирането на багажа. През този период, вече осъзнала нещастието си, лутаща се между чувството за вина и остатъците от положителни емоционален заряд в отношенията ни, едва не се разпаднах на парчета...”

Мисля си със съжаление и болка колко ли жени ще се припознаят в този образ. И това не е художествена фикция, а документален разказ. Когато става дума за травма, винаги си давам кураж с думите на Питър Левин, че травмата не е доживотна присъда. Или поетично изразеното, че там, където е раната от травмата, също там е и мястото, през което ще навлезе лечебната светлина.

Много деликатен и объркващо-специфичен е въпросът “Да обичаш насилник”.

На пръв поглед такова поведение е доста алогично, недопустимо, объркващо и какво ли не още. Но си спомням една фраза на Фройд, че е несъстоятелна претенцията да искаме да знаем всичко каквото става в душата ни. Да, да обичаш насилник опира до мазохизъм. Но и това се случва. Както знаем, това което виждаме, е само върхът на айсберга. А какво става в изтласканото ни Несъзнавано е загадка.

И отново Фройд казва, че жената е склонна към мазохистични изживявания и дори на преклонна възраст бащата на психоанализата твърди, че не е разгадал какво е това да си жена, като малко иронично добавя по този въпрос да се обръщаме към поетите или да чакаме, докато се натрупа още познание.

Какво ни разкриват познанията на психолога:

“Причините, поради които жертвата привлича, влюбва се и остава с насилника, са много образни и разгръщат след себе си динамика, която често е невидима дори за самата нея. В основата на този феномен стоят дълбоки психологически механизми, формирани още в детството, както и несъзнателни модели на привързаност, които насочват избора на партньор. Редуването на насилие и привидна нежност, нуждата от валидиране и страха от изоставяне често създават зависимост, от която жертвата трудно се освобождава. Разбирането на тези процеси е ключово за осъзнаването и прекъсване на цикъла на насилие.”

И друга истина се потвърждава от векове - че който в детството си е бил подложен на насилие, в последствие също става насилник, защото той познава този или само този модел. Това е неговият модус вивенди.
Мисля си за книгата на Цветелина Тодорова “Жена. Не Жертва”: много или малко са 300 страници текст, който разглежда изчерпателно от толкова много аспекти въпроса за насилието върху жена. Дали тази тема в пространството на българската духовност и практика е още табу, с какво се заплаща пътят на осъзнаването, пътят на свободата на една жена? Жената е създадена да дава живот и любов, не да бъде вербално и физически малтретирана.

Една от най-ценните глави в книгата “Любовта, която лекува: път към здравословните отношения” започва с мото от Платон: “Там, където обичат сърцето ти, там е домът ти”.

Последният пасаж от книгата на Цветелина Тодорова ни дава и надеждата:

“Истинската любов не е съвършена, но е здрава. Тя се гради на основата на доверие, грижа и уважение. И да. Тя е възможна. Тя не наранява, не съди и не поставя условия. Тя не идва с вик, не се налага със страх, а се разгръща като тиха, нежна сила, която лекува и възражда... И когато жената повярва отново в себе си, тя ще отвори вратата към този свят - свят, в който любовта не е в клетка, а има крила, с които да полети и да живее”.