Легендарният врачански фотограф Борис Врачовски пред “Труд”: Закарах мина в полицията, а там не ми повярваха

Добивам хума, която помага на много хора с тежки заболявания

Във вторични суровини открих целия архив на туристическо дружество „Веслец“

Експериментите със замяна на едни исторически факти с други са кощунство

На софийския битак в Малашевци купих превод на Ботев на латински език

Борис Врачовски е роден през 1947 г. във врачанското село Борован. Завършил е журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Дописник в местни и централни издания. Кореспондент на БНТ още по време на черно-бялата телевизия. Работил е в Окръжния комитет на Комсомола, фотограф и видеооператор - снимал какво ли не, включително и нападението над Тодор Живков във Враца, откриването на Рогозенското съкровище, първата копка на АЕЦ “Козлодуй”... Стенограф, пиротехник (дипломиран), построил си сам малка Водноелектрическа централа, аха да си създаде и мини Етър, колекционер на стари книги и предмети, копач и изследовател на хума.

[modula id="3184044"]

- Господин Врачовски, покрай Ботевите дни всяка година около 2-ри юни някои казват, че тогава цяла България гледа към Враца. Тази година те започнаха с откриването на паметник на големия режисьор Людмил Кирков. Оказва се, че доста известни хора са родени тук. Разбрах, че във Враца има идея да се направи цяла алея на известните врачани?

- Не е задължително на всички прослойки първи хора да има паметници. Но Людмил Кирков естествено, че заслужава. Дори не си даваме сметка, чии са тези филми, които всички харесваме - “Момчето си отива”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат”, “Оркестър без име” и много други. А още повече не много хора знаят, че режисьорът им - Кирето, както го наричаха, е врачанин. От тук са и скулпторът Андрей Николов дузина известни възрожденци и поборници. Врачанският край е свързан и с нашите народни хора. В началото дори не знаех, че тези хора са на Дико Илиев, който е живял в Оряхово. Имал съм възможност да общувам с него.

- Кога беше това?

- За едни Ботеви дни оттук се излъчваше предаването “Всяка неделя” и от Окръжния комитет на партията ми дадоха една лека кола да го доведа от Михайловград (сега Монтана). Бай Дико участваше в предаването директно от площада “Христо Ботев” във Враца. Той дирижираше всички духови музики и беше много затрогващо. Като говорим за Людмил Кирков, се сещам и за Анастас Йованович - той е първият български фотограф. Сърбите твърдят, че е първият фотограф и там, но премълчават, че е роден във Враца. Затова смятам, че трябва да има и негов паметник.

- Една от вечните теми, свързани с Враца, е как е загинал Ботев и особено кой и защо го е убил. Сигурно сте чували през годините десетки версии?

- Не чакайте да кажа кой е убил Ботев. За мен много добър отговор дава писателката Неда Антонова в последната си книга - “Неговата любима” за Венета Ботева. Героят сам си задава въпроса: “Кой уби Ботев?” И отговаря: “Може да е турчин, може да е овчар, може да е всякакъв, но не българин уби Ботев. Уби го той. Той го уби. Този човек има име, но не е българин. Българин не е убил Ботев.” Вярно е, че има много скандални версии за смъртта на поета, но това е простотия, недостойна работа, някои хора го правят, за да бъдат забелязани. Още повече ме смущава друго. Непосредствено след убийството му Ботев не е тачен, не е признаван от властите тогава. Венета Ботева изпада в немилост, на майка му Иванка Ботева отказват пенсия... Това е продължението на същите тези дребни душици. Героите си дават живота за свободата, а после дори не им се обръща внимание.

- Сега е модерна тенденцията да се пренаписва историята, не само у нас, но и по света. Като пример: не е имало турско робство, колко добре сме си живели. Как вие - от другото поколение, гледате на това?

- Аз съм от Борован, селото на народния певец Иван Пановски. Той пее песента “Еничари ходят, мамо”. Всичките тези народни песни са като едни камъни, търкаляни в реката, огладени и приели съвършени форми, които никой не може да промени. Това е народната поезия. Така че “Еничари ходят, мамо”, няма да се появи на голо и ако това не го имало. По-късно Борован е най-революционното село в този край - там несправедливости не са се търпели.

- Сега изискването е историята да бъде политкоректна и за това се използва политически коректен език. Защо така се срамуваме от историята си понякога?

- Историята в никакъв случай не би трябвало да бъде политически коректна. Тя трябва да се показва такава, каквато е била. Срамуваме се, защото така сме възпитавани 45 години - да бъдем само напред и нагоре. Откривам такава черта при траките, чийто наследници сме българите, и които сме били най-голямото население след Индия. Херодот казва: “Ако траките имаха държава и писменост, щяха да бъдат непобедими”. А те не са имали писменост и държава, защото са воювали между себе си, а не с другите. Спасяването е ставало поединично. Тази черта се е запазила и до днес в българите.

- Как гледате на тенденцията “Европа не на нациите, а на обща европейска идентичност”. Цената за това не е ли забравата на собствената история и идентичност?

- Обща европейска идентичност няма и там е бедата. Експериментите със замяна на едни исторически факти с други са кощунство. Жалки са. Натрапва се тезата, че Руско-турската война преди 141 години не била освободителна. Тези опити няма да успеят, но те повлияват особено на младите. Знаете ли, че български деца в Германия казват, че Ботев и Левски са били терористи. Излиза, че щом някой има пушка, щом е тръгнал да сваля правителство, значи е терорист. Това го знам от много близки хора.

- Вие имате много интересен живот, няма врачанин, който да не Ви познава, знаете и 2, и 200, колекционирате и стари книги и предмети, да поразровим малко спомените Ви...

- Съвсем случайно на софийския битак в Малашевци открих в една книжка Ботев преведен на латински. Акад. Александър Теодоров-Балан в предговора задава въпроса кому е необходим такъв превод. И сам си отговаря: “Колцина знаят да си служат с латински, но това са най-учените хора в света. Те ще прочетат тези стихове и ще открият Ботев. А това е достатъчно”. Пак на този битак открих и първите томове на Кузман Шапкарев - нещо изключително ценно и голямо богатство. И бързам да кажа, че не ги продавам (смее се).

- Присъствали ли сте на откриването на Ботевия паметник на градския площад?

- Бях тогава на площада. Спомням си, че Тодор Живков го откри и, когато дръпна бялото покривало, бай Тошо се пошегува: “Няма ли кой да снима?” рече го, защото отпред нямаше нито един фотограф. В друга година пък откриването на Ботевите дни бе дадено на Окръжния комитет на Комсомола, където работех. Сценарият го знаех само аз. Преди откриването на дните, правехме репетиции и един от началниците каза: “За другаря Живков, ще рапортувате на Борис Врачовски!” (смее се). Така аз приемах парада за откриването на Ботевите дни, макар и на репетиция. Попълвал съм през годините архива за тези Ботеви дни. Участвал съм в създаването на архива на Туристическо дружество “Веслец”. Със снимки, макар да не съм професионален фотограф, но след това така се случиха нещата. А този архив без малко да бъде загубен...

- Защо, какво стана с архива?

- След 10-и ноември намерих във “Вторични суровини” архива на ТД “Веслец”, вкл. и протоколната книга за създаването му от 1900-ата година. Гледах и не вярвах на очите си. Бяха изхвърлени от Държавния архив. Напълних няколко чувала, имаше и портрети на Ботев правени за календари. За килограм хартия се плащаше по 40 стотинки и ги купих. След като имах това богатство, съобщих на колегите си журналисти, че притежавам архива на ТД “Веслец” от създаването му до днешни дни. Това трая месец-два-три. И през това време разбрах за какво е изхвърлен архива. Оказа се, че е било предадено като вторична суровина от Окръжния държавен архив, за да си опростят данъците - Общината имаше такава идея. Заявих им, че архивът им е в мен и веднъж в ателието ми нахлу една жена от Архива със заплашителния вик: “Нямаш право да притежаваш архива ни! Дай ни го веднага!” Попитах ги и дали са имали установена кражба. „- Не, нямаме кражба”, викат те. И отказах да им го дам, изгоних ги. Вкъщи дойде полиция, телефонът ми не млъкваше да звъни, тормоза голям беше. Една седмица минах буквално в нелегалност, но усетих, че работата става дебела. Дадох 25 лева на един от моите работници да преснима по-ценните неща и сега имам съхранено това, което бях взел. Е, дадох им чувалите, но бая нерви им струваше това.

- Защо, номера ли им играхте?

- Извиках ги да дойдат в 3 часа следобед, за да ги вземат. Вече бях преснимал всичко ценно. Два часа преди тях обаче поканих врачанските журналисти от всички медии. Когато полицаите дойдоха, много се ядосаха. И с няколко от колегите тръгнахме в китайска редица към МВР-то, носейки на ръце документите. Полицаите вървяха след нас. Минахме през центъра, народът гледа и се чуди какво става. Всичко това се документира с телевизионни камери и фотоапарати. Гледахме всички тези дребни душици със съчувствие - и от прокуратура, и от Държавен архив... толкова ниско беше поведението им...

- Друго ценно намирали ли сте?

- Веднъж намерих невзривена мина - 82-милиметрова от Втората световна война в друг пункт на Вторични суровини. Аз съм бил редник на минохвъргачка, което означава, че само едно по-силно докосване може да я взриви и ще порази всичко на 60 метра. Сложих мината в колата и карах бавно по най-преките и малки улички, за да не ме удари някой. Звънях в РПУ-то, в Гражданска защита и никой не вярваше, че съм намерил мина. А всичко беше на живот и смърт. Прокурори дори ме питаха защо съм взел мината. “Ами така, обичам да си колекционирам, изрепчих им се на глупавия въпрос. Викам им войници не са ли ходили, такива недоразумения бяха...

- Ако днес трябва да говорите пред ученици, ако ви поканят в някое училище, какво бихте казали на децата?

- Бих им казал да четат, във всичко да се съмняват, да търсят повече източници, за да сравняват и да стигнат до истината. От първия път да не вярват на нищо и на никого. Така ще опазят историята. Защото днес тя е в ръцете на поредните победители, много от тях недостойни хора.

- С толкова много неща се занимавате, разбрах, че сте копач и изследовател на хума, наистина ли?

- Ооо, това е най-ценното нещо. Знаете ли, винаги съм се питал дали се занимавам с това, което трябва да правя в един кратък човешки живот, докато не се отдадох на проучването и добива на природния феномен хума. Чувствам се най-щастлив, когато получавам благодарности от излекували се хора от коварна болест с моята хума. Добивам над 10 вида хума, която е една от най-продаваните в България. С нея съм помогнал на много хора с тежки заболявания. Това за мен е най-голямата награда. Затова съм един щастлив човек.