„Обикновено чудо“ е най-новата постановка на театър „Възраждане“

Автор на пиесата е съветският драматург и писател Евгений Шварц (1896-1958)

Режисьор на спектакъла е Бюрхан Керим

Премиерните представления са на 30 и 31 май 

„Обикновено чудо“ се казва най-новата постановка в репертоара на театър „Възраждане“. Режисьор е Бюрхан Керим, който за първи път я поставя на родна сцена. В спектакъла участват Георги Златарев, Костадинка Аратлъкова, Георги Няголов, Йордан Ръсин, Ванеса Пеянкова, Ивайло Драгиев, Жана Рашева, Никол Оташлийска и Никола Мутафов. Композитор е Христо Намлиев. Автор на пиесата е съветският драматург, писател, сценарист и журналист Евгений Шварц (1896-1958). Написана е през 1954 година, но нейните послания са актуални и днес, а премиерните дати на „Обикновено чудо“ са 30 и 31 май.

Авторът на пиесата Евгений Шварц

Да погледнем сега и към сърцевината на историят Има мигове в живота, когато обичайното се разпада – и нещо дълбоко, необяснимо, започва да настоява за промяна. В такива мигове човек трябва да избере: да остане верен на себе си, такъв какъвто е бил досега – или да се осмели да стане някой друг. Това е идейното ядро на „Обикновено чудо“ – не просто история за любов, а драматично движение през нея, със страха, съмнението и силата, която тя изисква.

Един млад мъж, някога мечок, се появява в дома на Вълшебник – човек, който се е опитал да се откаже от магията, но сърцето му все още търси чудеса. Там, в планинска уединеност, младежът среща една Принцеса. Двама души, които не искат да се влюбят. А любовта – без да пита – ги връхлита. В този свят любовта не е утеха. Тя е проклятие и спасение едновременно. Ако я приемеш – губиш всичко познато. Ако се откажеш – оставаш цял, но празен.

„Обикновено чудо“ разказва за онзи предел, където чудото не е в магията, а в решението да се откажеш от страха и да понесеш последствията от това да обичаш. Авторът Евгений Шварц пише не толкова приказка за чудеса, колкото алегория за зрелостта, избора, страха от близостта, от отговорността и от собственото си преобразяване. Приказните герои тук не са украса – те са форма, в която невидимото става видимо, а скритото в нас проговаря. Вълшебниците тук не размахват пръчки, а настройват реалността така, че да изпитат любовта на другите. Принцесите не чакат спасение, а избират да поемат по пътя сами. А мечките, превърнати в хора, но все още пазещи нещо диво в себе си, откриват, че най-трудното не е да се промениш, а да останеш, когато любовта се случи.

Под повърхността на магията стоят съвсем реални въпроси: можем ли да бъдем себе си и обичани едновременно? Какво става, когато чувството се окаже капан? Когато любовта е събуждане, но и заплаха? Когато да бъдеш себе си изисква повече кураж, отколкото да бъдеш герой? Можем ли да обичаме, без да загубим себе си? И всъщност – кое е по-трудното: да бъдеш човек или да останеш?