Труд
Автор:
Труд онлайн
Авторът Патрик Джоузеф "Пат" Бюканън (Joseph Patrick "Pat" Buchanan) е американски политик и публицист. В периода от 1969 до 2000 г. е идеолог на крайнодясната фракция на Републиканската партия, а в периода от 1969 до 1974 г. е помощник и автор на речите на президента Ричард Никсън. През 1974 г. е съветник на президента Джералд Форд. От 1985 до 1987 г. е ръководител на връзките с обществеността в администрацията на президента Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. е кандидат за президент от Републиканската партия, а през 2000 г. от Реформаторската партия. Телевизионен и радио водещ, журналист и писател.
В този дълъг уикенд преди Деня на паметта* всеки, който четеше вестниците или гледаше телевизия, не можеше да го пропусне или да остане безразличен към него. История след история за падналите, за онези, които дадоха на страната си „последния си дълг“.
Описанието на тези истории е сърцераздирателно с видеоклиповете за оцелелите и които са се върнали вкъщи без ръце и крака. Но тези истории не могат да не предизвикват в мене въпроси.
Докато тази служба и тези жертви винаги са били почетни и често героични, те никога няма да се забравят, но дали тези войни, на които тези войници са били изпратени да се бият и умират, са били мъдри начинания? И бяха ли необходими?
Каква беше причината, поради която тези американци бяха изпратени да се бият през този нов век, когато хиляди загинаха и десетки хиляди се върнаха вкъщи с нелечими рани? И какво се случи с причините, поради които бяха изпратени да се бият?
Най-дългата война на този нов век, най-дългата в нашата история, и определена като „безкрайната война“ или „вечната война“, беше войната в Афганистан.
През 2001 г. изпратихме цяла една армия на другия край на света, за да отмъстим на Ал Кайда за 11 септември, атаката, която се конкурираше с Пърл Харбър по броя на американците, убити и ранени. Тъй като Ал-Кайда и Осама бин Ладен получиха своето убежище от талибаните в Кабул, които отказаха да ги предадат, ние нахлухме, свалихме ислямисткия режим и изчистихме Тора Бора от Ал-Кайда.
Мисията беше завършена, но след това тя беше променена.
Да се контролира държава, която беше виждала британските и съветските империалисти, ние по презумпция се заехме със задачата да установим демокрация и изпратихме стотици хиляди американци да ограничат бунтовническата съпротива в продължение на две десетилетия, докато изградим новата нация. И не успяхме да направим това, а сега всички американски войски трябва да се оттеглят към 20-тата годишнина от 11 септември. И свалените от нас талибани никога не са били толкова близо да си върнат властта в Кабул. И днешният проблем е как да спасим афганистанците, които се съюзиха с нас в тази война, за да не се сблъскат с ужасното отмъщение от страна на победилите талибани?
Втората американска война през този век беше нахлуването и окупацията на Ирак, целта на която беше да се лиши диктатора Саддам Хюсеин от неговите оръжия за масово унищожение, с които той възнамеряваше да нападне САЩ. Войната, която започнахме през 2003 г., продължи 18 години и никога не бяха открити оръжия за масово унищожение. Повечето от американски войски идваха и си отиваха, но днес режимът в Багдад се управлява със съдействието на шиитските милиции, които търсят насоки и подкрепа от Техеран.
Афганистан и Ирак ни струваха 7000 убити и 40 000 ранени.
Необходими ли бяха тези войни? Дали бяха мъдро замислени? Заслужаваха ли си?
През второто десетилетие на този век ние се намесихме във вътрешните работи на Сирия, за да подкрепим „добрите бунтовници“, които се стремяха да свалят Башар Асад и се превърнахме в един незаменим съюзник в кървавата въздушна война на Саудитска Арабия, целяща да попречи на бунтовниците хути да консолидират своята власт в Йемен.
И в Сирия, и в Йемен стотици хиляди войници и цивилни бяха ранени, убити или изгонени. И двете страни, днес са сред териториите на хуманитарните бедствия през XXI век.
След като помогнахме да се нанесат толкова големи щети на тези страни, успяхме ли в нашите мисии? Днес, след 6 години бойни действия, хутите все още контролират столицата на Йемен Сана, а Асад току-що спечели своя четвърти мандат като президент с 95% от гласовете.
През 2011 г. президентът Барак Обама нареди въздушните удари на САЩ срещу полковник Муамар Кадафи в Либия, заедно с намесата на НАТО, която трябваше да го свали и линчува. Но през 2020 г. бъдещето на Либия не се решава нито от ЕС или САЩ, а от прокси силите, подкрепени и снабдявани от Турция, Обединените арабски емирства, Египет и Русия. Барак Обама си призна, че това е най-лошата грешка в неговото президентство и, че той не беше планирал последствията от решението си да свали либийския диктатор през 2011 г.
Отново мъжете и жените, изпратени в Близкия Изток да водят тези войни, изпълниха своя дълг и си спечелиха благодарността, която получиха от своите сънародници този уикенд за Деня на паметта.
Но къде е равносметката на онези, които бяха изпратени да се бият, да кървят и да умират във войни, които не могат да бъдат спечелени или във войни, в които не им беше дадено необходимото оръжие или сила, за да победят?
Това, което прави тези въпроси важни, но не само за историците, е, че страната може отново да чуе ''писъка на ястреба''. Чуваме призивите за конфронтацията с Иран, за да попречим на моллите да създадат своята атомна бомба, както и да отправим предизвикателство към Путин, да въоръжим Украйна, за да си върне Крим и да изгонят Русия от Донбас. Чуваме разговорите за американския флот, който оспорва претенциите на Пекин в Източното и Южнокитайско море, включително и за Тайван.
Историите в Деня на паметта трябва да ни накарат да се замислим дълго и упорито, преди да започнем новите войни, които са ненужни, неразумни или невъзможни за победа.
(Превод за „Труд”от svpressa.ru - Павел Павлов)
* Memorial Day (Денят на паметта) е национален празник в САЩ, който се отбелязва ежегодно в последния понеделник на май и е посветен на паметта на американските войници, загинали във всички войни и въоръжени конфликти, в които САЩ някога са участвали.
