Последната битка на Момчил

През лятото на далечната 1345 г. легендарният Момчил води неравна битка за защитата на Родопите и Беломорието

Момчил, "...когото храбростта не напускала никога…", загива във време, в което ярки личности като него са били особено необходими
 
Читателите на „Труд“ имаха възможността да научат повече за необикновената личност на Момчил от няколко статии на проф. Николай Овчаров, а и на пишещия тези редове. През 2020 г. в съавторство излезе и нашата малка, но изпълнена с много нова информация книга „Момчил – родопският цар“. Тя беше издадена по повод 675-та годишнина от гибелта на войводата, възпяван в старинни юнашки песни през вековете. По инициатива на Александър Митушев и други родолюбци на граничния пункт при Златоград беше открит паметник на легендарния защитник на Родопите.

Момчил е най-релефно очертаният образ на "юнак" от нашето Средновековие, създател и владетел на една „малка България“ в Родопите и Беломорието. Роден в началото на ХІV в., на младини е „разбойник“, предтеча на по-късните хайдути, по границата между България и Византия. Преследван от властта, преминава на византийска служба, по-късно с дружината си постъпва във войската на сръбския крал Стефан Душан. Там го заварва избухването на византийската гражданска война (1341-1347), в която претендентът за престола Йоан Кантакузин привлича смелия българин на своя страна. По молба на родопчани войводата с гигантски ръст ("...приличаше на минаре!" – възкликва турският поет Енвери) е поставен за управител на областта Меропа, обхващаща Смолянско и Кърджалийско. Подкрепян от местните българи, Момчил овладява земите до беломорския бряг с войската си от 300 конници и 5 хиляди пехотинци. Две години по-късно само конницата му брои 4 хиляди души – значима за времето си военна сила. Отначало Момчил подкрепя действията на Йоан Кантакузин и селджушкия му „презморски“ съюзник Умур бей от Айдън срещу правителството на малолетния император Йоан V Палеолог, но скоро става практически независим. Нещо повече, превръща Ксанти в своя столица. За да спечели Момчил на своя страна, императрица Анна Савойска, майка и регентка на  Йоан V, му предлага най-високата титла „деспот“, а Кантакузин – онази на „севастократор“... Развитието на събитията води към неминуем конфликт с Кантакузин и турските му съюзници, които периодично плячкосват българските земи. Момчил опожарява част от силния флот на Умур, с което се стига до истинска война. Същевременно родопският господар влиза в съюз с цар Иван Александър, скрепен с брак със знатна девойка “от Мизия”, т.е. от Търновското царство.

Конфликтът с ромеите и Умур се задълбочава. През лятото на 1345 г., Момчил повежда „… колкото войска имаше при себе си, за да се сражава едновременно и с ромеите, и с варварите…“ Сблъсъкът е при укрепения град Перитеорион/Перитор, наричан от българите Буруград, разположен при Бистонското езеро (Вистонида) и Порто Лагос. Жителите на града имат определена автономия, договорена с Момчил, но отказват да го приемат в крепостта. Сочейки приближаващите се византийски и турски сили, заявяват, че „… градът ще бъде награда…“ за победителя!  И все пак, за да не скъсат напълно с българския господар, допускат в крепостта неговия племенник Райко с отряд от петдесет войници. Така са представени събитията от Йоан Кантакузин в неговата „История“. Възможно е обаче Момчил сам да е предпочел да остане извън крепостта и да влезе в открито сражение. Основният проблем е осигуряването на хранителни припаси и прясна вода за войската и гражданите – новата реколта още не е била прибрана, а запасите са били на привършване.

Момчил заема една стара преградна крепостна стена („тихизма“), изградена някога от Юстиниан I Велики (527-565). Бидейки в добро състояние, тя е можела да послужи за защита от атаката на противника. Предните отряди на Умур нападат първи, като успяват да пробият или по-скоро са допуснати да преминат. Нападателите продължават в западна посока, като подлагат на грабеж земите по долното течение на Струма. Когато Кантакузин и Умур с основните си сили достигат до Перитеорион, с изненада установяват, че Момчилова войска „… не е победена…“, а е „построена правилно и в боен ред…“ и готова за бой. Битката започва при равновесие на силите, но численото надмощие си казва думата… Момчил с хората си е изтикан към градските стени. Принудени да слязат от конете си, българите се сражават като пехотинци. Подобно на Спартак преди повече от хилядолетие, „… Момчил пръв слезе от коня…“  Стените на Перитеорион играят ролята на тил и не позволяват на противника да обкръжи българите, които „… се биеха мъжествено…“ – отбелязва самият Кантакузин. Момчил се опитва да премине в контраатака, но неравенството на силите си казва думата… Боят продължава до гибелта на Момчил. Повечето от войниците му също загиват, малцина попадат в плен. Пред мъртвото тяло на храбреца „… императорът проля сълза за нещастието…“ – спомня си след години Йоан Кантакузин, впускайки се в разсъждения за преходността на славата… И все пак, поставя акцент върху „…храбростта и доблестта на погиналите…“ войници на Момчил, предвождани от своя „… непобедим и опитен стратег…“

Кога се състояла битката, в която загива Момчил? В историческите трудове на Йоан Кантакузин и Никифор Григора дата не е посочена. Изследователи сочат 7 юли, която се определя според времето на смъртта на византийския държавник и регент Алексий Апокавк. В една кратка хроника е записано, че той е убит на 11 юли, а се знае, че смъртта на Момчил е четири дни по-рано. Някои автори се позовават на друга византийска хроника, в която смъртта на Апокавк е отнесена към 11 юни, а това предатира гибелта на Момчил с месец по-рано. „Ключ“ към загадката са думите на Григора, че походът е проведен „… в средата на лятото, когато житото започва да зрее по нивите…“  Представената картина е невъзможна за началото на юни, което води до извода, че битката при Перитеорион, съответно гибелта на Момчил, е на 7 юли 1345 г.

Момчил, човекът, "...когото храбростта не напускала никога…", си отива от света в момент, когато ярки личности като него са особено необходими. От гледна точка на историческите процеси двете години на съществуването на неговото „царство“ са пренебрежимо малък период. Затова е още по-показателно, дори изумително, че „родопският цар“ остава завинаги в народната памет! Името му е съхранено в тогавашната летописна традиция и, което е още по-важно, в българския и балканския фолклор. Подвигът на родопския властелин има силен отзвук в българските земи. Паметта за падналия срещу иноверците пълководец и владетел се пренася на север от Дунава, затова в един молдавски летопис четем: „Лето 6864 [1356]. Цар Отман уби храбрия Момчил и превзе Перитор...“ От Родопите през българската земя Македония славата на юнака достига до сръбските книжовници, а един от тях е записал за идните поколения: „В лето 6862 [1354] погубиха турците храбрия Момчил и превзеха Перитор“. И в двата случая годините на Момчиловата гибел са сгрешени, което е свидетелство за универсалното ѝ звучене като исторически спомен за борбата със страшната заплаха.

Познавачите на българския и балканския фолклор отбелязват, че в цикъла от песни за Момчил юнак се открива най-значимото сходство между епическия герой и неговия исторически прототип – много по-голямо в сравнение с онези за Крали Марко, Иван Шишман и още  няколкото средновековни герои, останали в народната памет. Създадени в Родопите, песните за Момчил отекват в цялата българска земя и извън нея. Името на града Перитеорион/Перитор се превъплъщава в онези на Пирдоп, Пирот и дори на Пирлитор в Черна гора, като се създават нови, и нови предания за славния юнак… Векове преди прекрасната песен „Заплакала е гората…“, обезсмъртила Индже войвода, народният поетически гений е оставил разтърсващо послание:

… че ми няма Момчил юнак
да разтвори Буруграда,
Буруграда, чорквицана,
да ми влязат христиене,
да ги турци не пленоват…
      
И надали е възможно да се даде по-висока оценка за храбрия Момчил от тази уникална историческа памет за неговата личност и дела!