Преговорите не са алтернатива на силата, а започват, когато всяка от страните знае какво може да загуби и да спечели и каква цена може да принуди другата да плати
Формулата за „международен ред, основан на правила“ съдържа една от устойчивите идеологически илюзии на нашето време - представата, че международната политика може да бъде еманципирана от силата и подчинена на система от правила по начин, сходен с правовия ред вътре в държавата. Историята обаче свидетелства за друго. Откакто съществуват политически общности, силата е централен и структуроопределящ фактор на международната арена.
Променят се нейните форми, но не и фундаменталната ù роля. Това е така, защото вътре в държавата правото се опира на суверенна власт, която притежава капацитет за легитимна принуда и може да санкционира нарушителя. Извън и над държавите няма световен суверен с аналогичен монопол върху легитимната принуда. Затова не съществува „глобален поствестфалски конституционализъм“, въпреки опитите на осъзнати или не следовници на неолибералния глобализъм да словообразуват по темата. Международното право и международните институции са реални и значими, но тяхната легитимност и приложимост са безпрекословно подчинени на съотношението на силите, интересите и готовността на водещите държави да ги поддържат и прилагат. Правилата, следователно, не премахват силата, а са нейна функция.
В този контекст държавното посещение на китайския лидер Си Дзинпин във Вашингтон показа нещо, което американската външна политика сякаш подценяваше, особено при Обама и Байдън. А именно, че - със суперсила, в каквато не без помощта на американските капитали, патенти и ноу-хау се превърна Китай, една глобална суперсила, каквато без съмнение са САЩ, може да преговаря успешно само от позиции, подплътени с политико-икономическо, военно и културно могъщество и категорична решимост да го демонстрира.
Преговорите не са алтернатива на силата, а започват, когато всяка от страните знае какво може да загуби и да спечели и каква цена може да принуди другата да плати. Видяна през тази призма, срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин във Вашингтон нямаше за цел да сложи край на американско-китайското съперничество, а още по-малко да превърне Пекин в съюзник на Вашингтон. И това е така, защото политиката се занимава със света такъв, какъвто е. А в него Китай е икономическа, технологична, военна и демографска сила, с която САЩ едновременно ще се конкурират, ще търгуват и ще подчиняват голяма част от световните дела на договарянето на параметрите, в които се развива това съперничество.
Президентът Тръмп разбира тази реалност по-добре от мнозина свои критици. Неговата китайска политика често се описва чрез нейните отделни проявления - мита, заплахи за нови мита, ограничения, остри публични изявления, последвани понякога от демонстративно ласкателен тон към китайския лидер. Разгледани в своята последователност, те разкриват един подход, който Тръмп прилага повече или по-малко успешно и в държавната политика, и в частния бизнес. Упражнява демонстративно, чрез натиск създава преговорна тежест, която се използва за споразумяване.
Във Вашингтон двете страни постигнаха консенсус за по-благоприятно тарифно третиране на стоки за около 30 милиарда долара във всяка посока. За американския износ става дума за категории, като земеделска продукция, морски храни, дървен материал, козметика и медицински изделия. Китай пое ангажимент през 2027 г. и отново през 2028 г. да внесе най-малко по 10 милиона метрични тона американски въглища. Създаден е и двустранен Съвет по инвестициите, който трябва да се занимава с конкретни инвестиционни възможности и пречки пред бизнеса.
Свободната търговия има смисъл, когато е взаимна, а не когато едната страна получава свободен достъп, а другата - ограничения. Голямата промяна, която Тръмп внесе още през първия си президентски мандат, е, че Китай вече не се разглежда единствено като огромен пазар, а като стратегически конкурент. Втората администрация на Тръмп вече отива по-далеч, като превърна икономическия натиск в постоянен елемент на преговорите.
Си Дзинпин пристигна в Америка след период на изостряне на отношенията между двете сили, които вече отлично знаят какви икономически щети могат да си причинят взаимно. И разговорът се състоя именно на тази основа. Вече се говори за изграждане на „конструктивни отношения на стратегическа стабилност“ върху основата на уважение, справедливост и реципрочност. Това не е само американската формулировка. Китайската страна също я използва в официалното съобщение след срещите.
Това е сърцевината на доктрината „Тръмп“ по отношение на Китай: не изолационизъм („Америка на първо място“ не е „Америка сама“), а търговия при условия, които Вашингтон смята за реципрочни. Защото големият въпрос никога не е бил дали Америка трябва да търгува с Китай. Разбира се, че трябва. Двете икономики са твърде големи и твърде дълбоко свързани, за да бъде пълното им разделяне реалистична цел без огромни икономически разходи. Въпросът обаче е при какви условия.
Непосредствено преди срещата Пекин разшири контрола върху износа на два химически прекурсора, свързвани с производството на фентанил, към САЩ, Мексико и Канада. Това е непосредствен резултат от продължителния американски натиск върху Китай по проблема. Ефективността на една политика се оценява и по това дали другата страна променя поведението си в желаната посока.
Китай вече разговаря с друга Америка. Тръмп изтласка китайския фактор от Венецуела и Гренландия. Показателно е, че Пекин вече приема необходимостта от институционализиране на отношенията. Китайското външно министерство потвърди след срещата, че новият кръг икономически и търговски консултации е произвел нови договорености. Си говори за отношения, при които сътрудничеството трябва да бъде основно, конкуренцията - държана в определени граници, а различията - управлявани. Това е езикът на стратегическото съперничество.
Америка няма нужда Китай да се преструва на неин приятел. Нито самата тя да се преструва, че между двете държави не съществува фундаментално съперничество. Необходима е обаче предвидимост.
Срещата показа и нещо друго: дневният ред между Вашингтон и Пекин вече не може да бъде сведен до контейнерите със стоки, търговския дефицит и митническите тарифи. Новата граница е технологична. Тръмп и Си поставиха изкуствения интелект сред централните въпроси на отношенията. Китайската страна потвърди готовност за продължаване на диалога за рисковете и ползите от AI и за предотвратяване на злоупотребите с технологията. Това има стратегическо значение. Изкуственият интелект вече ще бъде за международната политика това, което са ядрените оръжия. През Студената война Вашингтон и Москва постепенно разбраха, че ядреното съперничество изисква не само възпиране, но и комуникация. Не защото престанаха да бъдат противници. Именно защото останаха противници.
През XXI век към ядреното оръжие, космоса и стратегическите комуникации се добавя нова област, чиито последствия още не разбираме напълно - високоспособният изкуствен интелект. Америка и Китай ще се конкурират ожесточено за технологично лидерство. Но от това не следва, че не трябва разговарят за рисковете, които могат да засегнат двете страни и целия свят.
Си Дзинпин използва срещата, за да повтори китайската позиция за Тайван и да настоява Вашингтон да се противопоставя на тайванската независимост. Съществуването на червена линия не е аргумент срещу дипломацията, а в нейна полза. Историята на отношенията между великите сили е пълна с кризи, които са възниквали, защото страните са преценявали погрешно намеренията на другата страна. При Тайван подобна грешка би могла да има катастрофални последствия. Затова американската политика по отношение на Тайван трябва да съчетава две способности: за възпиране и за разговор. Защото силата без комуникация увеличава риска от погрешна преценка, а комуникацията без сила носи риск думите да изгубят тежест.
За по-малко от половин година президентите на САЩ и Китай осъществиха взаимни посещения - нещо, което самият Си определи като безпрецедентно в историята на отношенията между двете страни. Това не означава съюз, а институционализиране на диалога. По същество Тръмп предлага споразумяване там, където интересите го позволяват; натиск там, където интересите се сблъскват; възпиране там, където рискът го изисква; и разговор там, където липсата на разговор може да стане опасна. Това се нарича реализъм. В международните отношения преговорите започват да дават резултат тогава, когато и двете страни имат непреодолими причини да преговарят. САЩ и Китай вече имат достатъчно такива причини, заради което полагат основите на едно управляемо съперничество.
Труд
