Справедливостта за кучето Мая, или защо България никога няма да се промени

Петдесет хиляди българи умират годишно от мръсен въздух. Сто хиляди пенсионери избират между лекарства и хляб. Никакво възмущение. Умира едно куче и става национална трагедия.

Коментираш, споделяш, обиждаш, тагваш. Цифровият сеир е в разгара си, емоциите експлодират и всички се чувстват живи.

Защото истинската причина да се вкопчим в тази история не е любовта към животните, а гладът за кауза, която има ясен враг и постижима победа. Гладни сме за усещането, че можем да променим нещо, каквото и да е то. Защото дълбоко в себе си знаем, че не можем да променим нищо от онова, което наистина има значение.

Не казвам, че кучето не заслужава справедливост, а че вашата селективна емпатия издава нещо много по-дълбоко от обикновено лицемерие. Вие винаги избирате битката, която можете да спечелите, без да рискувате нищо.

Мая стана национален герой защото е перфектната жертва за перфектното престъпление в перфектния момент. 

Знаете ли защо толкова обичате да защитавате животни? Защото животното никога няма да ви каже: "Ама ти къде беше, когато ме биеха всеки ден?" То е идеалната жертва за вашето морално его.

"Народът се събуди!" пишат лапнишараните във Facebook групите. Кой народ? Същият, който избира Бойко три пъти, и гледа "Фермата" с религиозно благоговение?

Искате да знаете защо никога няма да има истинска промяна в България? Ще ви кажа. Истинската промяна изисква жертва. Да откажете да плащате рушвет на катаджията, и да загубите 3 часа в съда

Да откажете връзки за детето си, и то да не влезе в престижно училище Да свидетелствате срещу шефа си, и да загубите работата. Готови ли сте? Не? Тогава не говорете за "промяна" и си протестирайте за кучета.

Кучето ви дава алиби и илюзия за морална мастурбация.

Социалните мрежи превърнаха възмущението в спорт. Всеки пост е малък гладиаторски бой: кой ще бъде по-възмутен, кой ще намери по-остра фраза, кой ще събере повече лайкове.
И никой не забелязва иронията, че наричате някого животно, за да защитите... животно. Геният на българския морал.

Знаете ли защо българинът обича да съди? Защото това е единствената власт, която му е останала. Не може да промени закона, но може да го тълкува на маса в кръчмата. Не може да накаже корупцията, но може да накаже съседа, който е паркирал накриво. 

Защо кучетата, а не хората? Защото кучето не може да ви разочарова, нито да ви каже неудобни истини, нито да ви припомни вашето лицемерие. 

Всички сме като това куче. Прегазени от система, която не разбираме. Жертви сме на сили, които не контролираме. Мъртви сме отвътре, но все още се движим по инерция. А България ще си остане същата защото народът получава точно това, което заслужава - илюзията за промяна, опакована в гневен пост за мъртво куче.

Кога българският народ е сменял власт отдолу? Никога.
1878: Освобождение - руска армия.
1944: 9 септември - Червена армия.
1989: 10 ноември - Берлинската стена пада, промяната идва отгоре.
2007: Влизаме в ЕС - решение на Брюксел.

Всяка промяна идва отвън или отгоре. Българинът никога не е бил субект на историята, винаги е бил обект, пешка. Нямало е момент, в който народът да се събуди, да излезе на улицата и да промени съдбата си. В тази драма „народът“ никога не е бил главният герой, винаги е бил част от масовката, обект на историята, никога неин субект.

Тази истина е непоносима, защото означава, че си безсилен, че няма добър край, извоюван от теб. Затова се хващаме за кучетата, децата и капачките, защото там поне можем да победим и да се почувстваме като герои. „Поне правим нещо“ е мантрата на съвременното безсилие.
Затова се хващаме за кучета. Защото там поне можем да спечелим.

Даряваме за болни деца, събираме капачки, протестираме за кучета, ставаме вегетарианци... така се чувстваме добри без да рискуваме нищо.

Системата обича такива бунтари.

Те са социална клапа, през която се изпуска парата, за да не избухне котелът. Разтоварват напрежението без да променят властовите пирамиди и корупционните мрежи.

Протестът за Мая е разрешен защото след като завърши, всички си отиват вкъщи с чувството, че са "направили нещо". Напрежението е разтоварено, гневът е канализиран в безопасна посока.
Никой няма да протестира за корупция в здравеопазването, защото вече е получил моралната си доза.

Това е гениалността на съвременната власт. Тя не потиска протеста. Тя го абсорбира.

Нека си представим алтернативна версия: На 9 ноември, в "Разсадника", чиновник от НАП подкупва данъчен инспектор с 5000 лева, за да избегне проверка на фирма, която изтегля европейски средства.
Медиен шум: нула. Протести: нула. Споделяния: нула. Последствия: нула.

Защото няма добра драматургия. Има сложна система от взаимозависимости, където всички са едновременно виновни и жертви, всеки, който живее в България, до известна степен е съучастник - чрез неплатени данъци, дребни подкупи, мълчалив конформизъм.

Не можеш да бъдеш героят, ако си част от системата. Затова кучето ти дава чиста морална позиция.
Мая ни позволи да бъдем добри без да разглеждаме собствената си мръсотия и заради това я обичаме толкова силно.

Няма система, която може да се събори с протест.  Има глобална икономическа структура, в която България е периферен възел. Няма 300 злодеи политици, има системна корупция, вплетена в начина, по който функционира всичко - от училище до министерство.

И затова няма прости решения, има само избор:

1. Дарения и протести за кучета, които те карат да се чувстваш добър, но не променят нищо системно.

2. Дългосрочна организация, гражданско неподчинение и политическа мобилизация, които могат да променят нещо, но вероятно ще те съсипят лично, финансово и социално. Повечето избират първото, не защото са глупави, а защото са рационални. Защото ако имаш деца, които трябва да нахраниш, заем, който трябва да върнеш, родители, за които трябва да се грижиш. Затова протестираш за Мая в събота, и в понеделник отиваш на работа. И когато шефът ти каже "направи това, без да го документираме официално" - го правиш.

Защото си уязвим, а системата е по-голяма от теб.

И няма нищо лошо в това да признаеш, че си малък, изплашен, ограничен човек, правещ малки, безопасни добрини в огромен, безразличен свят. Лошото е да се преструваш, че не си, и да обвиняваш другите, че са.

Утре ще има друго куче, дете или пенсионер. И отново ще протестираме, ще споделяме и коментираме, и ще се почувстваме добри. А системата ще продължи. Защото докато се караме кой обича по-силно мъртви кучета, никой не иска да плати цената на реалната промяна.

Ще продължим да даряваме капачки, да протестираме за животни и да мълчим за корупцията. И в крайна сметка това не е история за Мая, а за нас хората, които обичат справедливостта точно дотолкова, доколкото тя не изисква жертва.

И не, този текст няма да промени нищо, и аз го знам, и ти го знаеш. Но поне имаме честността да го кажем на глас. Което е повече, отколкото може да се каже за повечето протести.