Четирима меценати и Гай Цилний Меценат

Истории за големите покровители на изкуството

Какви са мотивите им – това е важният въпрос

Както е известно, меценатите са „богатите покровители на науките и изкуствата“. Много важният въпрос е: защо го правят? Какъв е смисълът да се дават пари за не винаги понятни произведения на изкуството, когато можете тези пари да харчите с удоволствие, например, за себе си? Може би меценатството е жаждата да се увековечи нечие име в историята? Или може би това е самоотвержен акт на човеколюбие? Нека се опитаме да разберем мотивите на тези хора с примери за съдбата на пет много известни меценати, познати ни още от училищната скамейка.

Павел Михайлович Третяков (1832 - 1898)

„Това е човек с някакво дяволско чувство“, така се говореше за колекционера на произведения на изкуството Павел Третяков. За него още се казваше, че е много скромен, и повече от своите картини обича само неговото семейство. За себе си, Третяков казва така: „Аз не съм меценат, и меценатството ми е напълно чуждо“.

Замислен и тих колекционер и индустриалец, той е направил за руското изкуство и за националното богатство, може би повече от всеки друг. Той е син на търговец и първата колекция от гравюри и литографии започва да събира още в детството си. Заедно с брат си те продължават семейния търговски бизнес, отварят няколко търговски обекта, а по-късно придобиват фабриката за бельо в Кострома. Нещата вървят успешно и нагоре и Третяков, много практичен и мислещ предприемач, вече може да си позволи да се съсредоточи върху областта, която най-много вълнува неговото сърце – изкуството.

Той осъзнава тази своя слабост през 1852 г. по време на своето пътуване до Санкт Петербург, където минава през музеите и е впечатлен от картините на великите майстори. Именно там той решава да събира интересни творби, но не по начина, по който са го правили преди него. Той е убеден, че изкуството принадлежи на народа и трябва да бъде достъпно за всички.

Третяков също така по своеобразен начин избира картините. Той се ръководи не от собствения си вкус, а от наблюденията на художествения процес, който протича в ателиетата. Той е очарован от това как се раждат шедьоврите на руската живописна школа и е много вдъхновен от нейния дух. Така в колекцията му се появяват много картини на руски художници, включително „Гарваните долетяха” на Саврасов, „Утрото на разстрела на стрелците” на Суриков, „Христос в пустинята” на Крамской и „Брезовата гора” на Куинджи. Понякога Третяков купува цели колекции, например, 144 картини и етюди на баталиста Василий Верешчагин.

Когато колекцията става толкова голяма, че вече не се побира в къщата на Третяков, е решено да се построи отделна сграда за нея. И така, през 1867 г., се появява Третяковската галерия, на чието откриване самият колекционер не се е появява поради природната си скромност. И когато Александър III му предлага да му даде благородническа титла, той заявява: „Роден съм като търговец, и като търговец ще умра".

Известният меценат Павел Третяков инвестира не само в изкуството. През 1869 г. той става попечител на обществото на глухонемите и главен благотворител на училището за глухонеми деца. След това открива болница за тежко болни, където дори има и психиатрично отделение. През 1892 г. Третяков прави своето завещание пред Московската градска дума и дарява своите колекции и сградите на Москва. До края на живота си той остава попечител на галерията и попълва нейната колекция с картини.

Павел Сергеевич Строганов (1823 - 1911)

Един меценат е добре, но ако цялото семейство са меценати това е още по-добре. Колекционирането на изкуство е семейна традиция на Строганови и нейното начало е положено не от известният меценат Павел Сергеевич, а от неговия баща, барон Сергей Григориевич. Но благородното дело на Строганови започна още по-рано, във времената преди Петър I, когато богатото семейство оказва материална подкрепа на държавата, за което получава много привилегии и правото да се наричат "видни хора".

Представителите на рода Строганов през цялата своя история са субсидирали културните дейности на държавата, влагали са пари в изграждането на паметници, образователни програми, развитието на обществените библиотеки, от които и самата Екатерина II е взимала книги. Те също така основават археологическото общество и провеждат разкопки по черноморското крайбрежие. Известното семейство е поддържало и писателите Крилов, Державин и Гнедич, който превежда „Илиада“ на Омир на руски.

Благодарение на доброто си състояние и добрите отношения със силните на деня, в началото на XIX век, Строганови организират една от първите в Русия колекции от иконопис, мебели, скъпоценни вази и бронзови предмети, и нумизматична колекция от руски и чуждестранни монети от над 53 000 броя и книги за огромна домашна библиотека. В същото време в колекцията им се появяват картини на италиански, фламандски, френски и по-късно и на руски художници. В шкафа за минерали на техния дворец са събрани минерали и камъни от различни части на Русия и от някои европейски страни.

Самият Павел Сергеевич Строганов попълва колекцията на своята династия с произведенията на ранните италиански майстори от XV-XVI век, които той е събирал по време на своите пътувания във Франция и Холандия, както и многобройните класически антики от етруски и атически вази, бронзови и теракотни фигурки. Къщата в Санкт Петербург, която той наследява от своя дядо, е превърната в музей, където той разполага своята картинна колекция, включително картината на Тициан Вечелио „Плачещата Богородица“, на Жан-Батист Салви „Богородица с младенеца“, на Питър Пол Рубенс „Портрет на францискански монах“ на Хобем Мейндерт „Горските дебри“.

В имението Кариан-Знаменское в Тамбовска област Строганов изпраща около 300 произведения на живописта, графиката и скулптурата, а по-късно тази колекция е преместена в Тамбовската художествена галерия. След революцията някои от тези експонати се преместват в Строгановския дворец на Невски проспект и техният произход е почти забравен до днес.

Соломон Гугенхайм (1861 - 1949)

„Гуги, аз ще те направя известен по целия свят!“, казва Гугенхайм Хиле фон Ребай. И не го лъже. Соломон Гугенхайм е американски търговец и индустриалец, който е доста далеч от изкуството, и вероятно никога не си е мислил, че ще стане меценат на изкуството, а още по-малко на съвременното. Основана от баща му Майер през 1881 г., компанията M.Guggenheim & Sons разработва медни, сребърни и оловни мини и донася огромни печалби на многочисленото еврейско семейство. Но този доста далеч от изкуството свят на големия бизнес не е единствената дестинация на Соломон.

Първоначално съпругата му Айрин Ротшилд го убеждава да обърне внимание на картините на френските импресионисти и да закупи няколко картини на италианските художници от ранния Ренесанс за частната си колекция. И тогава една негова приятелка, немската абстрактна художничка баронеса Хиле фон Ребай, му открива удивителния нов свят на модерното изкуство. Приятелка на Василий Кандински, Ханс Рихтер и Марк Шагал, тя възпламенява интереса на магната към абстрактното, модерното и изцяло новото изкуство за Америка през онези години, толкова много, че Соломон се превръща в негов пламенен почитател и популяризатор.

Почвата е подготвена и Соломон Гугенхайм започва да купува масово работи на майсторите абстракционисти. Това до голяма степен се дължи на влиянието на Хиле, но голяма роля изиграва и началото на нацистката окупация на другия край на света. Хитлер, който е на власт, заклеймява произведенията на абстрактното изкуство като дегенеративни. И докато нацистите унищожават картините, Гугенхайм ги купува и събира. И това не е само парична инвестиция, но и акт в защита на преследваните художници, сред които има и много евреи.

През 1937 г. Соломон и Хиле организират фондация с нестопанска цел в подкрепа на съвременното изкуство. Заедно с Кандински, Бауер и Небел те развиват концепцията за колекцията и я наричат Център за абстрактно изкуство. Тя включва картини на Дега, Пикасо, Кокошка, Ротко и много други ултрамодерни художници. Въз основа на тази колекция през 1939 г. в Ню Йорк е открит един от най-емблематичните музеи на съвременното изкуство с най-обширната колекция на съвременното изкуство в света. А неговата сграда е построена от известния архитект Франк Лойд Райт, и се превръща в една от иконите на архитектурата на ХХ век.

Пол Дюран-Руел (1831 - 1922)

Без този известен меценат може би нямаше да има импресионизъм, нито самите импресионисти. Както пише Моне: „Без него ние просто нямаше да оцелеем...”. В продължение на почти тридесет години френският буржоа, Дюран-Руел, доказва пред света, че импресионизмът има бъдеще. И посвещава живота си на него. Паралелно с това той става и първият търговец на изкуство в историята, способен да формира вкуса на публиката по отношение на изкуството.

Художествената сфера не е нещо ново за Пол. През 1855 г. наследява от баща си магазин за пособия за рисуване и малка художествена галерия. Той много уважава творбите на класическите художници Коро, Миле и Добини. През 1866 г. изкупува всичките картини на Теодор Русо и така става монополист на неговото изкуство.

Но през 1870 г. в Лондон Дюран-Руел вижда нещо съвсем ново, което го поразява до дъното на душата му, а именно работата на импресионистите Моне и Писаро. Връщайки се в Париж, той се запознава и с другите художници от Салона на отхвърлените като Дега, Реноар, Мане. Дюран-Руел веднага ги взима под своя закрила. И не само купува техните картини, но и плаща сметките им, доставя им продукти и всячески подкрепя младите художници, намиращи се в бедствено положение.

Пол непрекъснато се опитва да популяризира тяхното изкуство пред масите и организира изложби, но думата „опитва“ е от ключово значение. Френската общественост категорично отхвърля импресионизма. Клиентите спират да посещават салона на Дюран-Руел. Самият той е на ръба на фалита, но продължава да инвестира последните си пари в своите подопечни в отчаян опит да докаже на света, че пред тях е истинското изкуство, изкуството на бъдещето.

В продължение на няколко десетилетия Дюран-Руел купува около 12 000 картини на импресионисти, в това число 1000 работи на Моне, 1500 на Реноар, 800 на Писаро и 400 на Дега. Но той не получава признание нито в родината си, нито в Европа, а в Америка. Именно там през 1886 г. организира изложбата „Произведенията на парижките импресионисти“, която има огромен успех. И след това славата на френските художници се връща във Франция. Изложбата в галерията Графтон, в която 196 картини принадлежат на колекцията Дюран-Руел, е най-голямата колекция от импресионистични творби в света и до днес.

Гай Цилний Меценат (около 70 г. пр. Хр. - 8 г. пр. Хр.)

Да, думата „меценат“ наистина някога е била име и е принадлежала на видния римлянин, съветникът на император Октавиан Август и покровителят на изкуствата Гай Цилний Меценат.

Много деликатен, интелигентен и разумен Меценат е бил, както биха казали сега, римският министър на културата. В просторната си къща с градини и скулптури той провежда богати пиршества и срещи на римската интелигенция. По-специално на поетични кръгове. Редовните посетители на тези срещи и добрите приятели на Меценат са поетите Вергилий, Варий Руф, Проперций и Хораций. Последният става негов най-близък приятел. Какъв е бил смисълът на тези срещи?

Първо, Меценат наистина е много образован и приятен човек, обичащ философията, разбиращ политиката и високо оценяващ поезията и дори и той се опитва да пробва перото си в тази област. И второ, всячески помага на поетите от „кръга на Меценат“ във всичките им житейски ситуации по всякакъв начин. Например, на Вергилий връща взетата му за неплатени данъци вила. А на Хораций просто подарява вила. Той не се ограничава да спонсорира тези артисти, за което те са му изключително благодарни. В отговор на това те увековечават в стихове и поеми както самия него, така и император Август, верен съветник на когото е Меценат. Именно той убеждава поетите да подкрепят владетеля и новото държавно устройство (след разпадането на Републиката) или казано на съвременен език, той прави държавна поръчка на техните произведения на изкуството.

Може би Гай Цилний Меценат не е първият меценат в историята на човечеството, но именно от него тръгва обичая да се наричат с тази дума всички хора, които правят безвъзмезден материален принос за изкуството и културата.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)