2. Криминализирана държавност в институционален разпад

Правото е писано за република, но се прилага като в патримониална система

С времето „нашите“ момчета вече усвоиха и черти, присъщи на Патрона и на Падриното

Още в края на 90-те години все повече се разбра, че тоталитарният модел действително се заменя с демократичен. Формулата „фасадна демокрация“ изглеждаше по-поносима от по-тежкото признание, че демократичните форми могат да съществуват и без демократично съдържание.

Избори се провеждат, партии действат, парламентът заседава, съдилищата правораздават, медии говорят на езика на свободното слово. А дали тези форми работят по предназначение или прикриват различна, неформална властова архитектура?

Новата конституционна рамка създаде твърде силен парламент и уязвима съдебна власт. В комбинация с партийна фрагментация, клиентелизъм и слаб публичен контрол това позволи на малки, но добре организирани групи да блокират реформи, да преразпределят ресурси и да превърнат институциите в територия на влияние. Така демокрацията заприлича на театър на легитимността - сменят се изпълнителите, но сценарият и режисурата често остават същите.

Тази рамка е заимстван от италианската Първа република - модел, доказал се като устойчив във времето, въпреки управленската си нестабилност. Устойчив е, защото има редица външни белези, отхвърлящи категоричното „народът изобщо не управлява“. При фасадната демокрация народът гласува, но не избира действителния за него и държавата дневен ред, както и състава в институциите. Институциите си съществуват, но решаващите зависимости в тях са извън публичния контрол. Правото е писано като за република, но се прилага като в патримониална система.

Републиката по смисъла си е общо дело - res publica. Бащинията е друго: властта и ресурсите се възприемат не като публична отговорност, а като владение на тесен кръг. Така е според ключовото обстоятелство кой притежава или контролира властта и ресурсите. В първия случай институциите действат според закон, процедура и отчетност. Във втория законът и процедурите се прилагат избирателно - за защита за своите и като санкция за чуждите.

При бащинията законите обслужват за лични облаги властимащата олигархия. Именно тук е сърцевината на българския проблем: правото е написано като за република, но твърде често се прилага като в патримониална система. Това противоречие не е само морално, а институционално. Формалните структури - конституция, парламент, съд, прокуратура, регулатори - съжителстват с неформални практики като клиентелизъм, шуробаджанащина, лична вярност и партийна зависимост.

Когато неформалната лоялност се окаже по-силна от публичната норма, държавата престава да бъде арбитър и се превръща в инструмент. Институциите не изчезват. Те продължават да имат сгради, бюджети, ръководства, пресцентрове и церемониален език. Но в ключови моменти започват да обслужват не закона, а мрежата, която ги е превзела.

Парламентът се превръща в сцена за предварително договорени зависимости. Медиите не се забраняват, а са подчинявани чрез собственост, реклама, достъп и страх. Гражданското общество не се унищожава, а се маргинализира, и финансира избирателно. Или се превръща в декоративен участник в процеси, чиито решения се вземат другаде.

В такава среда икономическите елити лесно превръщат богатството си в политическо влияние, а политическите елити - влиянието си в богатство. Така се затваря кръгът на завладяната държава. Обществените поръчки, регулаторните решения, концесиите, назначенията и бюджетните потоци започват да работят като система за възнаграждение на лоялността. На хартия има конкуренция; на практика често има правилен кандидат. На хартия има контрол; на практика контролиращите са зависими от контролираните. На хартия има публичен интерес; на практика той се договаря в тесен кръг.

Социалната цена на този модел е извънредно висока. България е на първо място в ЕС по основните критерии за социално неравенство - по съотношението в доходите на най-бедните и най-богатите; според Коефициента на Джини, измерващ разпределението на доходите; според заплахата от материални лишения, с която живее всеки трети българин. Големи групи от обществото живеят с ограничен достъп до качествено образование, здравеопазване, правосъдие и реално политическо представителство. Неравенството е станало прекалено дълбоко, вече не е само социален проблем, а се превръща в политически взривател.

Институционалният разпад обезсилва механизмите, които могат да противодействат на това неравенство - регулаторни органи, социални политики, синдикална защита, справедливо данъчно облагане, независим съд. Тогава гражданинът остава сам срещу мрежи, които имат ресурс, достъп и защита. Оттук идва и масовото чувство за несправедливост. Не просто че едни са по-богати от други, а че богатството, властта и безнаказаността започват да изглеждат като части от един и същ механизъм.

В реалната властова структура освен братовчеди, шуреи и баджанаци битуват още „сиви кардинали“, посредници. И всякакви „наши момчета“. Политологията използва понятието „вето играчи“ - личности, групи или институционални центрове, способни да блокират решения, реформи или политики. В нормална демокрация такива играчи са част от системата на баланси и противотежести. В завладяната държава те най-често са пазители на статуквото.

Колкото повече са тези неформални центрове на блокаж (на вето), толкова по-трудна става промяната. Публиката вижда конфликти, а зад кулисите често се възпроизвежда съгласие ресурсите да останат под контрол. В руската традиция Батюшката носи сакралност, страх и месианство. На Запад патронажът често се мисли през фигурата на Патрона - онзи, който осигурява защита срещу лоялност. Крепи се на три основни стълба: договор, реципрочност и насилие. В най-радикалния си облик е Падриното - Капо ди тути капи. За приятелите - богати възможности, за враговете - законът в цялата му строгост.

Фигурата на Бащицата не е просто психологически спомен от миналото, а модел на власт. Тато е разпоредител на достъп, битов образ - фамилиарен, прагматичен, у него са „хлябът и ножът“. Затова българската бащиния е особено опасна. Рядко се налага чрез открито насилие. Работи чрез услуги, назначения, обществени поръчки, протекции, компромати, регулаторен натиск и селективно правосъдие. За своите има разбиране, за чуждите - сложна и дълга процедура. С времето „нашите“ момчета усвояват и черти, присъщи на Патрона и дори на Падриното.

Този е най-видимият белег на криминализираната държавност: не просто наличие на престъпност, а проникване на престъпна логика в начина, по който публичната власт функционира. Държавата не е слаба, може да се покаже и като много силна, но избирателно и в полза на конкретни мрежи. Той не е само български, внесен е.
В това у нас е и най-тежката победа на бащинията над републиката: не толкова, когато нарушава закона, а когато убеди обществото, че законът поначало е наивност. Оттам нататък демократичната процедура се изпразва от смисъл. Свободното слово остава, но доверието в неговата сила отслабва. Гласуването остава, но надеждата намалява. Институциите остават, но гражданите все по-рядко ги възприемат като свои.

Институционалният разпад се натрупва бавно - с всяко избирателно правосъдие, с всяка обществена поръчка за „правилния“ кандидат, с всяко назначение по вярност вместо по компетентност. С всяко мълчаливо примирение, че законът е строг само към слабите. Така републиката не се отменя, а се изпразва отвътре.

Българската държавност има демократична фасада. Зад нея се установява и остър недостиг на републиканско съдържание, което да бъде защитавано като общо дело и предадено нататък. Ако още дълго бащинията продължи да замества републиката, гражданите ще плащат скъпа цена за тази подмяна.

Следващия петък четете статия от поредицата озаглавена "Законът като инструмент на силните"