Контракултура или упражнение по безсмислие

Djordjano, Сашка и възходът на ироничния арт мазохизъм

Кой каза, че българският културен пейзаж бил скучен като средностатистически разговор за политика? Краят на юни дава начало на вълнуваща музикална екстраваганца с разнороден геном, навързал в себе си хромозомите на традиционното, качественото и постмодерното мета-развлечение. За няколко дни София става сцена на драматична естетическа диалектика.

Концертите на глобални майстори на музикалния професионализъм като “Тото”, “Слаш” и “Джудас Прийст” срещат иронична местна антитеза - пърформнас каскадите “Сашка Васева пее опера” и “Вайръл феноменът Djordjano с първо истинско шоу на живо”. Последните две авангардни събития, оркестрирани от арт пространството “Мозей”, изпълняват ролята на хирургическа арт интервенция за изваждане на бастуна от телата на всички сноби с прекалена фиксация по еластични концепции като талант, качество, смисъл, хармония... Или поне така ще ви обясни всеки втори хипстър от епохата на социалните мрежи, прекалил със статиите на тема културен релативизъм, който осмисля де що има артистичен порив към нищото на антиинтелектуалната бездна като “концептуален”.

Евтиният стерилен отговор на B-movie заглавия като “Сашка пее “Царицата на Чардаша“” и “20 лева за гаврата Djordjano” е възмущение и скандализиране. Модерният в днешно време апел за “игнор” също не работи добре в случая. Този културен казус трябва да се разглежда като проявление на по-мащабна социална динамика.

Но първо е редно да се изхабят малко думи за абсурдната природа на двата концерта. Сашка Васева е прекалено добре позната дива на деветдесетарската кръчмарска екзалтация и първата голяма звезда на мутробурлеската. Тя присъства в българския публичен живот като посткомунистически фарсов коментар за параметрите на масовия ентъртейнмънт, като почти чаровна попкултурна икона на лошия вкус.

Творчество на Васева е огромен резервоар от комедийни алюзии, сатирични препратки и гавраджийски отправки. Легитимен оперен концерт с бранда “Сашка” е материализиран виц. Венчавката на одиозната борческа глъч от под масата с високото оперно изкуство е точно онзи акт на предвидим постмодерен релативизъм, който хипстърът от градинката пред Народния театър ще определи като “концептуален”.

Djordjano, или Джорджано e по-различен и по-малко познат за традиционната публика антиизпълнител, компенсиращ липсата на достатъчно мейнстрийм медийно признание с вирусоподобна слава в социалните мрежи. Джорджано, изглежда, е естетическата кулминация на дългата серия от “домашни звезди”, които се опитаха да скочат от аматьорската платформа директно в сърцето на официалния артистичен живот. Сещате се за болезнено неадекватната хип-хоп издънка Гошо от Почивка с малоумни песни и видео покрития ала PowerPoint презентация. Джорджано изглежда като по-романтична, нежна и забавна версия на срамни скайп-stars като почиващия Гошо.

Джорджано пее съвършено фалшиво, текстовете му са клинична картина за тревожни мисловни процеси, а клиповете му притежават цялото очарование на влакова катастрофа. Извинения за песни като “Къси гащи” плениха колективното въображение на ироничната интернет тълпа от младежи, която болезнено се е фиксирала в търсенето на алтернативни неконвенционални източници на развлечение.

Вайръл успехът на Джорджано се разгърна горе-долу по същия принцип, по който десетки клети и неграмотни цигани и пияници бяха снимани да се излагат от сеирджии, а суровите записи с тяхното унижение се споделяха от хилещи се потребители на социални мрежи. В един момент присмехът прерасна в автентичен интерес, роди се гаврата с фалшивите фейсбук съобщения за концерт на Джорджано и беше въпрос на време солидната логика за експлоатация на локални вайръл феномени да трансформира шегата в реалност.
Също като с оперния дебют на Сашка Васева живата концертна изява на Джорджано е материализирана ебавка, словесна гавра, сдобила се с тялото на “концептуален арт проект”.

В контекста на свирепия културен хаос, пронизан от светещите терминаторски очи на компрометираната статуя на цар Самуил и рамкиран от безпомощните опити за придаване на несъществуваща тежест на многобройни аудио-визуални проекти, оперното опаковане на Сашка Васева и сценичното инсталиране на тоталния аматьор Джорджано изглеждат като свежи самоиронични опити за еманципация от морално фалиралите традиционни авторитети на артистичното изразяване.

Положителният прочит на събитията диктува да приемем, че разширяващата се ниша на иронично развлечение с откровени простотии е здравословна реакция на травмите от политико-социалния климат в KLETA MAJKA BALGARIA. Пичовете от “Мозей” са усетили пулса на вайръл културата, видели са артистичния вакуум и са решили да легитимират и монетаризират фетиша към лошия вкус.

Процесът е познат в Западния свят, великият режисьор и сценарист Джон Уотърс отиде много далече в култивирането на екстремната гнусна образност. “Папата на боклука”, както е известен Уотърс, талантливо успя да превърне отвратителното в удивително с бруталния култ “Розови фламингота”, а медийният провокатор и после магнат Хауърд Стърн построи империя върху експлоатацията на жалки и презрени фигури от периферията на американското общество.

Запълването на нишата за своеобразен “фрийк-арт” има гаргантюански потенциал. България е пребогата със съмнителни типажи, брулени от делюзията за артистична стойност и обсебени от идеята, че публиката се нуждае от безполезните продукти на тяхното жалко въображение.

Кристофър Хитченс беше казал, че всеки човек има поне една готова книга в главата си, но е добре повечето да си останат там. В страната на професорите и писателите, в земята на грандиозната графомания полето за изява на разведени със способността за критична самооценка персонажи се увеличава с темповете на външния дълг на Гърция.

Критичният разрез на синдрома “Гадното е готино, талантът, подготовката и професионализмът са надценени качества, отивам на концерт на Джорджано” включва признание за извънредно неприятното съдържание на иронични развлекателни прояви от този тип.

На идейно ниво материализираните вицове за операта на Сашка и шоуто на Джорджано звучат прилично комично, но колко мазохизъм трябва да носиш в жилите си, за да издържиш подобни глупости в реалността. В края на деня Джорджано си остава слаб аматьор с изключително лоши и неадекватни песни, а операта на Сашка е еквивалентът на Крушата или Маймуняка, нарисувани като царствени аристократи в стила на Веласкес.

Контракултурните амбиции на ироничните развлечения от такъв характер трябва да бъдат разобличени като атентат срещу езика. Хипстърският концептуален новговор деформира реалността.

Вместо бездарник вече се казва “самобитен артист”, а лошият вкус и липсата на талант са “непринуденост и свобода”. Отделно е моралното измерение на гаврата с Джорджано и Сашка Васева. По всичко личи, че двамата не са самоиронизиращи се метаартисти с осъзната роля в отредените им спектакли, а дълбоко заблудени хора, разведени с рационалното осмисляне на заобикалящия ги свят. Хората няма да се смеят с тях, а на тях. Критичната маса потенциални зрители ще извличат удоволствие от подигравката, така както Хауърд Стърн правеше със своя Wack Pack.

В крайна сметка културният релативизъм просто не работи, дори да е опакован като “концептуален арт”. А ироничните интернет тълпи, които обичат мазохистично фрийк шоу и размиват границите между смисъл и малоумие, могат да вървят на майната си. Или на концерт на Джорджано и Сашка.