Любов и страст по нашите земи през римската епоха

В личната история на Спартак редом с него е "...жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба…"

Един от трогателните примери на обич и привързаност е чешмата „Елия“ в Никопол

В книгата „Власт и страст (Дворцовите драми в българската история от Античността до ХХ в.)“ се опитахме да представим мястото и ролята на човешките чувства в политическите процеси и събития от древността почти до наши дни. Днес накратко ще запознаем читателите с няколко показателни „истории“ от времето на римското господство. Разбира се, те са много повече – достатъчно е да се „заровим“ в текстове на стотиците римски стели (надгробни плочи) от нашите земи, както и в писмените извори от онази далечна епоха.

У нас са частично съхранени или открити при археологически проучвания впечатляващ брой паметници от епохата на Древния Рим. Това не е случайно, защото римските градове и провинции в Мизия, Тракия и Македония са във вихъра на „голямата политика“, при това са свързани с редица видни личности. След 395 г. нашите земи са в пределите на Източната Римска империя (Византия) и продължават да са арена на събития, които имат отзвук в Средиземноморието и цяла Европа.

Стъпвайки на Балканите, римските легиони подчинямат илирите и гръцките полиси (градове-държави), а през 168 г.пр. Хр. и антична Македония – първото от тракийските царства, завладяно от войнствения Рим. През 70-60 г.пр. Хр. римляните са организирани три мащабни военни кампании, предвождани от известните пълководци Лукул, Гай Антоний и Гай Октавий (бащата на бъдещия император Октавиан Август). Едва през 29–28 г. пр. Хр. Дунавската равнина е завладяна от Марк Крас, след което е създадена провинцията Мизия. Римската политика въвлича тракийските владетели в интриги и братоубийствени вражди. След смъртта на Реметалк І (16 г.пр.Хр.- 14 г.сл. Хр.) Одриското царство е поделено между неговия брат Раскупорис и сина му Котис. Въстанието на бесите, водено от жреца Вологес, е жестоко потушено след четири години съпротива (15–12 г. пр. Хр.). Последният одриски цар Реметалк ІІІ е жертва на заговор по времето на император Клавдий ( 45 г. сл. Хр.), след което и Тракия е превърната в римска провинция. Въвеждайки своя държавен модел, Рим постепенно изоставя насилието, вкл. до началото на ІІ в. запазва зони на тракийска автономия. През 101–102 г. император Траян сломява даките, с което границата е преместена на север от Дунав, достигайки Карпатите.

Кърк Дъглас и Джийн Симънс във филма „Спартак“ - 1960 г.

Интригуващ „сюжет“, свързан с конкретни човешки съдби във времето на римската експанзия, е съдбата на Спартак – световноизвестният тракиец, чиято личност повече от две хилядолетия е най-яркият символ на човешкото свободолюбие. Произлизащ от племето на медите, Спартак вероятно е родственик на самата одриска династия, както личи от неговото «царско име» и други «подробности» от бурния му живот. Роден около 105 г. пр. Хр.,  знатният тракиец още в най-младите си години се сражава със завоевателите. Попадайки в плен, е включен в съюзна военна част в състава на римската армия. Успява да избяга, но отново пада в плен, след което е отведен в Италия. Поради войнските си качества Спартак попада в прочутата гладиаторска школа в Капуа, където явно не е обикновен боец на арената, а военен инструктор на гладиаторите. През 73 г.пр.Хр. организира бягството на група гладиатори, с което започва най-известното въстание в световната история. В продължение на две години Спартак прави могъщия Рим безпомощен в самото му сърце – Италия, и то във времето, когато римляните градят своето «световно господство»! Без никакво преувеличение Спартак, успял от разнородна, трудно подаваща се на дисциплина човешка маса (според римския историк Апиан седемдесет хиляди души!), да организира боеспособна армия, е сред феномените на световната история.

В личната «история» на Спартак има едно интригуващо обстоятелство – през цялото време до него е "... жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба и посветена в Дионисиевите тайнства...", както разказва прочутият античен историк Плутарх. Когато е отведен в Рим, “... видели как, докато той спял, около лицето му се обвила змия...”, за което тракийката отсъдила, че “... това е знак за предопределената му велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край... “  Съпругата на Спартак го придружава неизменно до неговата гибел, след която „… тялото му не е намерено…“  – обстоятелство, макар и косвено, което намеква за погребален обичай, съответстващ на за характерните за тракийската аристокрация орфически вярвания.

Един от значителните римски центрове в България е Марцианопол, разположен „под“ днешния град Девня. Градът е основан през 106 г., а името му е пример за обич и уважение на брат към по-голямата му сестра. Става дума за прочутия римски император Марк Улпий Траян (роден през 53-та, управлявал от 98 до 117 г.) и Улпия Марциана (48-112). Императорът е силно привързан към своята „кака“, която е смятана за образец на честност и достойнство. През 105 г. Траян обявява Марциана за „августа“.

Първоначално тя отказва титлата, но е убедена да я приеме от своята снаха Помпея Плотина, съпругата на Траян, която също е запомнена като пример за човешки добродетели. В чест на императорската сестра са издигнати статуи из цялата Римска империя, а след смъртта ѝ Марциана е обожествена. Освен Марцианопол, в нейна чест около 100-та година е основан градът Колония Марциана Улпия Траяна, днешният Тимгад в Алжир.

По нашите земи, особено в римските градове (Филипопол/Пловдив, Сердика/София, Скупи/Скопие, Рациария/Арчар, Нове/Свищов, Ескус/Гиген, Дорусторум/Силистра, Марцианапол/Девня, Никополис ад Иструм при Велико Търново, Никополис ад Нестум при Гърмен, и т.н.) и техните околности са открити стотици надгробни стели, представящи видни личности с техните семейства – свидетелство за вярност към традиционни ценности, наследени от предците. Някои от тези личности са местни траки, други – римски ветерани и преселници от близки и далечни земи.

Един от най-интересните примери за силата на човешките чувства е масивният саркофаг, който във вековете на османското владичество е превърнат в каменната чешма „Елия“ в дунавския Никопол. Върху саркофага е изсечен надпис, в който римлянинът Фронтон излива скръбта си по своята млада съпруга Елия: “Ето какво те моля, велика царице на подземното царство – нека тялото на моята скъпа Елия, която днес е затворена в тази гробница, да почива сред красиви цветя, понеже с добрия си нрав тя заслужи пред мене много. Моля тебе, която толкова рано прекърши нишките на живота на една невинна /…/ О, ако можех с китарата си да изкажа какъв бе нейния живот и колко свенлива беше тя, щях да накарам дори подземните богове да се смилят. /…/ Някога тя беше за мен домашно огнище, надежда и всичко в живота ми /…/ Тя нямаше нито една съкровена тайна, която аз да не зная… /…/ Наследнико! Моля те да уважаваш стиховете ми! Моля те да не забравяш всяка година да украсяваш това гробно място и при хубаво време да приласкаеш паметника ту с росна розичка, ту с красив цвят и с многобройни плодове, все нови и все различни, и през никое време на годината да не го оставяш да изглежда запуснат…”

В случая не става дума за владетели, но това не прави надписа от Никопол по-малко интересен. Освен това Фронтон не е обикновен поданик на империята, а местен аристократ. По-важното е, че срещаме свидетелство за обич и вярност, което не е изгубило своята сила след близо две хилядолетия! През 1870 г. френският археолог и пътешественик Ернест Дижарден попада на чешмата в Никопол и е силно впечатлен от историята на Фронтон и Елия. Нещо повече, заема се да изсече нов надпис в стихове, който поставя редом с превърнатия в чешма римски саркофаг. В него се казва:

След хиляда и седемстотин години
един непознат пътник дойде да прочете 
твоите стихове в края на стария зид...
Молбата ти, Фронтоне, не е била напразна –
гробът на Елия е превърнат в чешма 
и български невести, моми и дечица
наливат от нея своите стомни… 
Девойко красива, сияй вместо цветя на гроба,
а твоите сълзи, Фронтоне, са бистрите струи на чешмата…