Юлиан Константинов: Бракът ми с операта е по любов

Започвайки като спортист, в 7-8 клас (даже бях капитан на отбора по волейбол на “Левски”), в един момент чух касета на баща ми. Отгоре пишеше “диско”, а вътре имаше най-различни песни. Една от песните въртях непрекъснато “Хей, Джо” на Джими Хендрикс.

След това един приятел ми каза: Слушал ли си “Пърпъл”? Отидохме у тях и той ми пусна един концерт на “Дийп Пърпъл” в Япония. От този момент нататък аз исках да се занимавам само с музика и спортът отиде на заден план. След като изкарах казармата, майка ми ме попита “Какво ще правиш?”. Бях категорично за това, че ще пея рокмузика. Рокпевците пеят винаги в един диапазон, който е висок. Природата е била по друг начин щедра към мен, но не и в това да бъда тенор.

Отидох при вуйчо ми да ме прослуша, той беше оперен певец и след като е завършил консерваторията е разпределен в Старозагорската опера, където бе през целия си живот. Той беше баритон, когато пристигнах, пееше “Тоска” с Евдокия Здравкова. След спектакъла се събрахме у тях и започнаха да разговарят: “Естрадните певци с тия малки гласчета.” Е, цяла вечер говореха как имаме малки гласчета естрадните певци. Затова когато на другия ден той каза “Я да видя пееш ли вярно, имаш ли някакъв глас” и започна да ме разпява, аз реших да му покажа какъв глас имаме ние естрадните певци. И започнах да пея по начина, по който пеят оперните певци. Той изслуша как му изпях едно-две упражнения, затвори пианото и каза: Никакъв рок! Ти не знаеш какво имаш в гласа си. Извика Евдокия Здравкова и започнаха да решават бъдещето ми, да говорят неща от сорта: При кого да го пратим, че да не го развали? И Евдокия ме изпрати при Асен Селимски, тогава бе заместник-ректор на консерваторията. Разпя ме и ми каза да отида на урок на следващия ден. Така започнах. Оказа се, че това било интересно и много приятно нещо, така че останах. Бракът ми с операта определено е по любов, не от пръв поглед, но по любов.

Конкурсът “Борис Христов” е една от безкрайно многото грешки, които съм допускал в работата си. Грешката е, че просто се явих на този конкурс, той ми беше ненужен. Но тогава всички млади и не толкова колеги се бяха записали за този конкурс. Аз не се бях записал. На мен не ми беше необходим, аз пеех първи репертоар в операта, по това време всички първи роли, имах вече 2-3 излизания на година в чужбина и просто нямаше пред кого да се показвам, тъй като, дето се казва, хората ме гледаха всяка вечер в операта. Но тогава Карталов каза нещо, в което имаше логика, а именно, че ако ние, българите, не дадем лицето на този конкурс, какво, трябва да чакаме чужденците ли да го направят? Ние трябва да дадем най-доброто, с което разполагаме, за да може все пак конкурсът на името на този велик певец да влезе пак на мястото, където бе преди години.

Ако трябва да съм съвсем откровен, никога през тези години, в които работата беше много, много трудна: непрекъснато пътуване, сменяш куфарите, сезоните минават, но не усещаш нищо... Никога не съм имал усещането за някакъв успех, да се почувствам успял. Дори сега, когато гледам и слушам записите, си казвам - Боже, аз бил ли съм там, правил ли съм това нещо? Никога не съм се наслаждавал на цялото това нещо, докато съм го правил... Аз нямам качествата на човек, който иска да прави само кариера, това му е достатъчно, това изпълва съзнанието, живота, желанията му и всичко... и това е нещо, с което се занимава... Човек не трябва да гледа настрани.

Винаги се сещам за един случай. В Бастилията, в Парижката опера, пеех “Борис Годунов”. Аз единствен пея тази роля мечта. И след спектакъла, естествено, има много хора, които чакат за автографи и т. н. Примерно, идва човек и ти казва колко е хубаво, колко е впечатлен и ти разбираш, че този човек познава операта... И ако човек стои и гледа само там, всичко ще бъде прекрасно. Но ако погледнеш встрани и виждаш, че този същият човек отива при артиста, с който ти си пял, който има да изпее, общо взето, две реплики, и му казва същите думи. Тогава си казваш: аз се търкалях по сцената, пях, призраци, видения, дробовете ми... Ако помислиш за цялата тази работа...

За най-голямо съжаление в последните години, като си свалям грима и костюма, въпросът, който си задавам, е “И сега какво? Какво от това? “ В един момент се сещам за моя учител Асен Селимски, който ми каза “Много го мислиш бе, мойто момче. Пей!”. Човек явно трябва да не си задава чак толкова въпроси. Защото понякога дори няма да може да си отговори на въпроса по никакъв начин.

Лошото е, че оперното изкуство, тия ,които го правят, опитвайки се да издържат на цялата конкуренция и занимания, които може да предложи една вечер в голям европейски или американски град, правят така, че изменят характера на оперното изкуство, за да може то да се хареса на по-голям брой почитатели. И това за мене е голям проблем, тъй като класическата музика трябва да остане такава.

Съвременните технологии биха могли да направят един оперен спектакъл прекрасен. Биха могли да направят прекрасни костюми, така че да изглежда зашеметяващо. Например аз съм правил “Силата на съдбата” в “Скалата”, беше разкошен спектакъл... Предпочитам по този начин да се прави, а не да се търсят прилики с други изкуства само и само да вкараме десет човека повече. Операта трябва да остане каквато е, защото това е нейната сила. Ако тя се опита да бъде като оперета, като Бродуей, като нещо друго - няма смисъл.

При театъра нещата са различни. Там има съвременна драматургия, там нещата са коренно различни, ако щете, те разполагат с много повече време. При нас времето е отмерено - от диригента, от нотите...

Операта и класическата музика е прекрасна, защото е такава, каквато е.

Естествено, че много се вълнувах от концерта си сега на “Аполония”. И много се вълнувах, и бях притеснен... Беше разкошно и най-хубавото нещо беше публиката. Калоянчев веднъж каза: Публиката винаги има право. И това е така, защото всичко се прави за публиката.

Дали се занимавам с рок? Занимавам се съвсем сериозно с рок, само че съм обещал, че няма да пея рок. Дори преди месец записахме две парчета с групата.