Труд
Автор:
Труд news
- Проф. Темелкова, през 2024 г. университетите затвориха врати за един ден в знак на протест. После имаше 18 висши училища, на които МОН предложи допълваща субсидия. През 2025 г. парите пак не стигаха. Таксите на студентите скочиха. Имаше протести на студенти. Чуваше ли Ви държавата през тези две години?
- В тези две години държавата не припозна ректорите като партньор. Показателно е, че държавата не спази закона, според който трябваше 0,9% от БВП да е за висше образование, 10% от субсидията на всеки университет да е за наука. От две години говорим, че моделът за финансиране на висшето образование е изчерпан и не отразява релевантно действителността. От години настояваме МОН да спази препоръката на ОИСР и да подкрепи превръщането на Съвета на ректорите от орган със съвещателен глас в институция със задължително съгласувателен статут. Нещо повече – малко преди да се смени екипа в МОН, Съветът на ректорите не бе включен и в комисията, която определя научноизследователските висши училища. Това говори еднозначно и категорично, че на държавата не й е нужен партньор в лицето на ректорите, а орган, който да подкрепя безусловно дори и неефективни политики.
- Как гледате на твърдението, че в Съвета на ректорите частните ВУЗ-ове имат превес?
- Това може да го твърди някой, който не познава работата на Съвета. Частните университети са три пъти по-малко от държавните в Съвета на ректорите и за съжаление нямат дори представител в Управителния му съвет. Ние не сме решили и един проблем, засягащ частните университети, но те винаги бяха до нас през тези две години, включително и на протестите през май 2024 г. Частните университети подкрепиха аргументите на държавните и по предложените миналата година от МОН нови и неефективно завишени критерии за научноизследователските висши училища. Подкрепиха ни и в аргументите ни за архаичността на действащия модел за финансиране.
- Защо когато Съветът на ректорите обсъжда проблеми, свързани с държавните университети, допускате и частните университети в обсъжданията?
- Законът казва, че Съветът на ректорите е изразител на общите интереси на висшите училища в България. Законът не повелява в Съвета на ректорите университетите да се делят на частни и държавни, на големи и малки, на военни, на академии, на научноизследователски, специализирани или широко-профилни. Аз спазвам закона и никой не е в състояние да ме накара да го наруша!
България трябва да осъзнае, че образованието е стратегически актив – чрез облекчена визова политика и износ на висше образование страната може да привлича както финансов ресурс, така и човешки капитал.
- Как 18-те университета, на които министерството през 2024 г. предложи договори за допълваща субсидия, оцеляват днес?
- Не подписаха тези договори. Благодаря на г-жа Рая Назарян, която първа прозря, че предлаганите тогава договори на университетите за допълваща субсидия са нерелевантни за правния мир. Ако тези договори бяха подписани, то през 2027 г. щяхме да имаме първите университети в несъстоятелност.
- Как университетите, които получават пари срещу качество и са най-реформирани, може да стигнат до несъстоятелност, ако предлагат качествено обучение?
- Моделът за финансиране във висшето образование води държавните университети към несъстоятелност, защото размерът на възнагражденията на преподавателите е регламентиран със закон и достига в различните висши училища 70% - 94% от бюджетите. Този разход се посреща от таксите и от субсидиите, включващи и парите за качество. Така пари за инфраструктура, апаратура, образователни иновации, наука - почти няма. Това е достатъчен аргумент за неадекватността и архаичността на действащия модел за финансиране. Още един съществен аргумент – тъй като е формиран през 2016 г., когато в закона не е имало изискване за размера на средната работна заплата в сектора, този модел не отчита заложения през 2024 г. прогрес във възнагражденията. Същевременно тази финансова матрица влияе и на частните университети косвено, защото ги принуждава да поддържат определени размери на възнагражденията, на таксите, на стипендиите.
- Казахте стипендиите. Много университети тази година нямат средства за стипендии, особено след решението на съда, че стипендии следва да получават и студентите в платена форма на обучение.
- Това е факт. Съгласно решението на съда, стипендии следва да получават и студентите в платена форма на обучение в държавните университети, и студентите на частните университети. Държавата е длъжна да осигури тези средства, но правителството се смени и остави по тази тема университетите и сегашния министър буквално в тресавище. Това е още едно перо, по което висшите училища следва да намерят пари, а няма от къде. И този проблем касае и частните университети, и държавните, като е поредната предпоставка за финансов дисбаланс в бюджетите им.
- Ситуацията изглежда патова. Има ли решение?
- Има, но България трябва да осъзнае, че образованието е актив, който следва да целеположи като стратегически приоритет. Това може да стане чрез прилагането на две основни политики, които биха довели до влизането на пари и човешки ресурси в страната ни. Ние следва да облекчим визовата си политика, за да можем да привличаме студенти от трети държави, но следва и да изнасяме висше образование като разкриваме филиали и сключваме договори за франчайз. Това би превърнало университетите ни в ефективни центрове на печалба, които не се молят за субсидия, а сами посрещат разходите си. Така автономността на българските висши училища ще се повиши и те ще са неподвластни на политическата конюнктура.
- Казвате, че образованието е бизнес?
- Много държави са го превърнали в бизнес и печелят от привличане на финансови ресурси от чужбина. България прави обратното – похлупва опциите за излаз на висшето ни образование извън пределите на страната. Хайде да спрем да искаме от университетите да са в топ класациите, а да им разрешим да се позиционират свободно и спокойно на международния образователен пазар и ще видите, че видимостта не е само от научни публикации и цитирания.
- Значи ли това, че университетите биха могли да се самоиздържат?
- Това означава, че университетите няма да са зависими толкова от субсидията на държавата и че част от този публичен ресурс може да се пренасочи към задоволяване на други обществени потребности като изграждането на болници, училища, детски градини. В лицето на чужденците, завършващи в България или в български филиал някъде по света, страната ни ще има най-ревностните си приятели в различни географски точки на планетата. Преди година бях във Виетнам и видях как във всеки университет ме посрещаха хора, които знаеха български и все още обичат България. Тези хора формират и в момента част от политиката на тази азиатска държава. А ние не се възползваме от приятелите си там!
- Защо?
- Защото нямаме визия какво искаме да постигнем. Без целеполагане губим образователни пазари, на които сме присъствали трайно, а от там губим и пари!
- Казвате Виетнам, но само Виетнам няма да реши проблема с недостига на студенти в българските университети?
- Казвам да погледнем на изток. Центърът във всяко отношение се измества на Изток! Казвам да погледнем към Китай, Индия, бившите съветски републики, Северна и Южна Африка като образователни пазари на които сме били и на които все още имаме шансове да възвърнем позициите си.
- Коя е каузата, която следва да отстоява Съвета на ректорите в следващите години?
- Съветът на ректорите следва да съгради публичен консенсус, който да припознава образованието като национален интерес, защото без образование няма икономика, няма нация, няма държавност! Съветът на ректорите следва да предложи новия обществен договор, в който образованието е кауза, гарантирана и подкрепена от национално единство!
