България се нуждае от свързаност, основана на Черно море

Пристанищата Варна и Бургас се възприемат като вход към ЕС от държави като Казахстан и Китай

Страната е с надежден флот, две големи пристанища и стратегическо местоположение в Черно море

Стефано Ахоке*
През последните години в Централна и Източна Европа все по-често се говори за идеята за „свързаност“ (connectivity). Самото понятие остава донякъде неясно и в зависимост от гледната точка може да носи различни значения. В повечето случаи обаче то се свързва с идеята за съчетаване на стратегическото географско положение на тази част от Европа с развитието на икономически отношения с различни световни сили, често чрез изграждането и/или улесняването на търговски маршрути.
Страната, най-тясно асоциирана със свързаността до началото на тази година, бе Унгария, която под ръководството на министър-председателя Виктор Орбан се стремеше да използва централното си положение в Европа, за да превърне страната в логистичен, транспортен и финансов хъб както за източните, така и за западните сили. Географията на Унгария беше идеална, политическият ù прагматизъм - подходящ, и съответно външни партньори от Вашингтон до Анкара и Пекин обърнаха внимание на това. С течение на времето съседни държави като Словакия възприеха сходни стратегии в транспортната и инфраструктурната си политика, макар и в по-ограничена степен.
Смяната на правителството в Унгария може да постави свързаността в Централна Европа в състояние на изкуствена кома. Новият външен министър Анита Орбан (без роднинска връзка с бившия министър-председател) заяви намерение да следва дипломатически курс, ориентиран към Брюксел и до голяма степен съобразен с неговите политически насоки. Други столици, особено извън Европейския съюз, макар и да не бъдат напълно изолирани, вероятно ще останат на втори план. Идеята за свързаността, макар и вероятно да не е напълно изчезнала от коридорите на Будапеща, едва ли ще бъде отстоявана със същия ентусиазъм както преди. И все пак други държави в региона, включително такива с различна политическа ориентация, обърнаха внимание на тази концепция. България, макар все още да не е активна в разработването на собствена стратегия за свързаност, би могла значително да спечели от подобен подход. А при изграждането на българска стратегия за свързаност абсолютният приоритет трябва да бъде Черно море.
Свързаността обаче далеч не е проект на една или друга велика сила. В различни форми Съединените щати, Китай, Европейският съюз и Турция са преследвали и насърчавали идеи, напомнящи концепцията за свързаност, в своите „близки чужбини“. От своя страна по-малки, но геостратегически значими държави се стремят да се позиционират като основни елементи в тези процеси - тяхната незаменимост се определя отчасти от географския детерминизъм, а отчасти от благоприятните политики за транспортни и инфраструктурни инвестиции.
В Европа голяма част от тези инвестиции - както от западни източници, така и по линия на китайската инициатива „Един пояс, един път“ - бяха насочени към Балканите, където транспортната инфраструктура дълго време беше едновременно ключова и недостатъчно развита. През последните години, особено след началото на войната в Украйна, интересът към Черноморския регион нарасна, тъй като Европа, Централна Азия и Китай започнаха да търсят алтернативни търговски маршрути на тези, преминаващи през Русия. В повечето проекти се предвиждаше някаква форма на морски транспорт през Черно море, съчетана със сухопътни маршрути. Ако на източния бряг на морето Грузия е безспорната входна точка, то на западния му бряг транспортните връзки обикновено се концентрират върху три града: Констанца в Румъния и Варна и Бургас в България.
Въпреки географското си предимство, външния интерес и съществуващата пристанищна инфраструктура, България остана сравнително пасивен играч в Черноморския регион през това десетилетие. Това до голяма степен може да се обясни с продължилото пет години състояние на политическа криза, което се превърна в определяща характеристика на националната политика - период, в който дългосрочните планове не бяха нито вътрешнополитически осъществими, нито външнополитически надеждни. Всякакви значими външнополитически действия се свеждаха или до по-широки инициативи на Европейския съюз, или до въпроси от строго, почти консенсусен национален интерес - като казуса с присъединяването на Северна Македония към ЕС, който представлява интересен лакмусов тест. Външната политика придоби по-скоро отрицателен и реактивен характер, отколкото положителен и проактивен - нещо естествено за служебни правителства или за кабинети с крехки и нестабилни коалиции.
Именно затова е толкова важно - както практически, така и символично - еднопартийното мнозинство на Румен Радев: за първи път от години българско правителство има възможност да провежда средносрочни и дългосрочни политики, без риск от връщане към обичайното състояние на политическа криза и непрекъснато сменящи се, но слабо ефективни служебни кабинети.
България и Румъния споделят уникалната позиция да бъдат едновременно черноморски държави и членки на Европейския съюз. Това ги превръща в естествени входни точки за всеки транспортен коридор, предназначен да свърже Европа и Азия чрез сухопътни и/или морски маршрути, особено след началото на войната в Украйна, когато транспортните алтернативи, заобикалящи Русия, придобиха ключово значение. Пристанищата Варна и Бургас се възприемат като вход към Единния европейски пазар от държави, отдалечени като Казахстан и Китай. Въпреки това България изостава от Румъния по отношение на интеграцията си в международни транспортни коридори като Транскаспийския международен транспортен маршрут, чиято цел е да свърже Централна Азия с Европа през Каспийско и Черно море. В рамките на тази и други инициативи стоки от цяла Азия биха влизали през Варна и Бургас, често след отплаване от грузински пристанища. Успешната интеграция би довела до значително по-висок трафик и съответно би изисквала по-големи инвестиции, включително евентуално разширяване на инфраструктурата.
Следователно Черно море трябва да премине от второстепенна тема към геополитически и геоикономически приоритет. Присъствието на България в Черно море по отношение на морската търговия досега се характеризираше с предпазливо позициониране като свързваща точка на глобалните търговски маршрути.
Но има и още един аспект - отбраната. Българските военноморски сили са сред най-старите в региона и са в уникална позиция да бъдат ключов фактор в архитектурата на сигурността в Черно море. Те се ползват и с добро име в рамките на НАТО и европейските отбранителни среди. България е една от европейските държави членки на НАТО, които вече отделят 2% от своя БВП за отбрана - равнището, предвидено в ангажиментите на Алианса и силно подчертавано от президента на САЩ Доналд Тръмп. Новото правителство, ръководено от Румен Радев, обяви като свои приоритети реформа и модернизация на въоръжените сили, включително допълнителни инвестиции. Предвид ключовата роля на флота в Черно море, той със сигурност ще бъде сред основните направления на тези усилия.
До този момент министър-председателят Радев поставя силен акцент върху въпросите на отбраната, в съответствие със собствения си военен опит. Настоящият момент е подходящ за възприемането на още по-всеобхватен подход към Черно море, който да обхваща търговията, отбраната и транспортната инфраструктура. България е важен фактор в западната част на Черно море - с надежден флот, две големи пристанища и стратегическо местоположение. Използването на този потенциал изисква координация, инвестиции и разработването на ясна доктрина. Ако това бъде постигнато успешно, България не само би могла да се утвърди като регионален лидер, но и да постигне значителни икономически ползи. Разработването на готова за прилагане концепция за българска свързаност, която да обединява и трите измерения и да предвижда необходимите инвестиции, изглежда напълно навременно.

*Стефано Ахоке е учен в областта на европейската политика и култура. Неговите изследвания са фокусирани върху политическите и културни въпроси в Централна и Източна Европа и вътрешната динамика на Европейския съюз, както и върху отношенията между ЕС и Унгария. Родом от Бразилия, Ахоке е живял в Белгия в продължение на пет години, като преди това е пребивавал в Грузия и Словакия. Неговите статии са публикувани в няколко вестника, списания и научни издания в Европа, Северна Америка и Азия.