Труд
Автор:
Проф. Пламен Павлов
В надпис от 927 г. от скалния манастир при Мурфатлар за първи път срещаме името “Иван” - българската форма на “Йоан”
В по-старата българска историография дългото управлението на цар Петър (927-969) е възприемано като време на упадък, социално разслоение, проникване на “византийска поквара”... Обективният анализ на фактите показва, че тези упреци са пресилени. През есента на 927-а, след години на конфронтация между България и Византия, е сключен “дълъг мир”, скрепен с династичния брак на цар Петър с Мария - Ирина Лакапина. На българския владетел е призната титлата “цар”, равнозначна на “василевс”/“император”, българската църква е издигната в ранг на патриаршия.
Младият цар и неговият настойник Георги Сурсувул приемат подобно решение не само заради умората от войните при цар Симеон, но и поради настъпилата суша, глад и други природни бедствия. Мирът е желан и от двете страни и решава по взаимноприемлив начин спорните въпроси между тях.
Промяната в отношенията с Византия, както и възцаряването на Петър за сметка на по-големите му братя Михаил и Иван, не са приемани еднозначно от българската аристокрация. Михаил е отстранен още от цар Симеон и изпратен в манастир, а за нов престолонаследник (“канаиртихтин”) е обявен Иван. Той остава такъв и в началото на царуването на Петър, който все още няма деца. Скоро след сключването на мира в България се проявяват т. нар. “велможи на Симеон”, несъгласни с новия политически курс.
За появилите се противоречия може да се търси и друго обяснение - двата брака на цар Симеон отразяват позициите на различни болярски родове с техните интереси. И, както става в “реалната политика”, вътрешните вражди могат да бъдат “опаковани” в радикална форма. Знаем, макар и с по-късна дата, че Петровите братя Иван и Вениамин (“Боян Мага”) дълго време носят “българско облекло” - демонстрация на изконни традиции, различни от “ромейската мода” в преславския царски двор.
Надпис върху печат на Иван като престолонаследник.
Както разказва византийският хронист, наричан условно Продължителя на Теофан, „... срещу Петър Българина се вдигнал брат му Иван заедно с други велможи на Симеон. След като били заловени, Иван бил подложен на бой и затворен в тъмница, а другите - подложени на необикновени наказания. Петър известил това на император Роман и императорът изпратил монаха Йоан, под предлог да извърши размяна на задържаните пленници, а в действителност да вземе Иван и да го доведе в Константинопол, което и станало. Той се качил с кораб заедно с Иван от Месемврия и пристигнал в столицата. Не след много, когато Иван захвърлил монашеското одеяние и поискал да се ожени, императорът му дал дом, много имоти и жена, която произхождала от собственото му родно място - Армениакон, устроил бляскава сватба в дома на кесаря, при което кумували император Христофор и бившият ректор Йоан...”
Царският брат Иван оглавява заговор, който надали е обезвреден толкова лесно, както излиза от лаконичния разказ на византийския хронист, повторен и от други автори. Обикновено учените отнасят събитията към 928 г., но споменатата размяна на пленници ни насочва към времето, непосредствено след сключването на мира през октомври 927 г. Свидетелство в тази посока е един надпис графит от скалния манастирски комплекс при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа, недалече от Констанца), на който обърна внимание проф. Казимир Попконстантинов.
Там се чете името на “цар Иван”! Кой може да е този “Иван цар”, ако не братът на цар Петър? Няма как да става дума за византийския император Йоан I Цимиски (969-976) или за “българския самодържец Йоан” (Иван Владислав: 1015-1018) - надписът определено е по-ранен. Един оловен печат, принадлежал вероятно на същия български принц Иван, дава изписаната на гръцки титла “василевс”, т. е. българската “цар”. Както излиза, става дума не просто за заговор, а за реален бунт, при който Иван е провъзгласен за цар. Бунтовниците завземат някакъв район, както изглежда, в Северна Добруджа, но са победени. Явно до сериозни сражения не се стига, но опасността от междуособна гражданска война е налице.
Както стана дума, Иван е хвърлен в затвора - факт, който проф. Попконстантинов свързва с надписи графити от манастира при Равна, Провадийско, и столицата Велики Преслав. Обстановката остава сложна, поради което цар Петър търси помощ. Дошлите в българската столица ромейски пратеници извеждат царския брат от затвора и извън страната. В Константинопол той е обект на особени грижи - Роман Лакапин се застъпва пред църквата за освобождаването му от монашеския обет, жени го за знатна арменка, дава му богати имения. На сватбата кумува не кой да е, а е самият съимператор Христофор - бащата на българската царица Мария - Ирина и тъст на цар Петър! За български протести не става и дума, което е странно и трудно обяснимо.
Ако вярваме безрезервно на византийските хронисти, излиза, че цар Петър и Георги Сурсувул са изиграни по лесен, дори смехотворен начин... Някои изследователи допускат, че пазачите на Иван са подкупени от ромейските дипломати, за което няма никакви доказателства. Едва ли горният разказ на Продължителя на Теофан, писал няколко десетилетия след самите събития, заслужава доверието, което му се оказва. Да вярваме, че българските власти са можели “да изпуснат” най-опасния държавен престъпник е нелогично - достатъчно е да припомним сведенията за ефикасната българска гранична стража през онази епоха. През 978 г. жертва на тази система става дори избягалият от византийски плен цар Борис II, убит по погрешка заради ромейските му дрехи.
Според нас отвеждането на Иван в Константинопол е извършено по искане на цар Петър и Георги Сурсувул, без чиито разпореждания цялата акция би била невъзможна. Ако разсъжденията ни са верни, младият цар Петър и опитния Георги Сурсувул намират ефектно решение - изпращането на бунтовника в Константинопол, сродяването му с византийския двор и т. н. го отдалечават от България и нейните дела. Нещо повече, приятелските грижи на ромеите компрометират Иван в очите на обществото, особено на неговите привърженици. Роман Лакапин участва в тази игра не без умисъл - от една страна, прави услуга на своя “внук” цар Петър, с което си гарантира приятелството с България, от друга - разполага с претендент, с който да държи “в шах” управниците във Велики Преслав, ако българо-византийските отношения приемат нежелателен за империята обрат. Прави впечатление, че един от двата печата на Иван е открит на морския бряг при Варна и отразява някакви негови контакти с привърженици в страната във времето, в което той самият е във Византия. Така или иначе, името на Иван изчезва от хрониките, което свидетелства за безвъзвратното му отпадане от “голямата политика”.
Напоследък има негласни дискусия за използването на името “Йоан”, а не “Иван”, когато става дума за средновековните ни владетели, за св. Иван Рилски и други личности. Все по-често се отдава предпочитание на “Йоан”, но други автори, вкл. пишещия тези редове, предпочитаме българското “Иван”. Надписът от Мурфатлар показва, че нашата форма на популярното име, приемана от мнозина погрешно за руска, присъства в българската именна система повече от хилядолетие! И че именно от нас, българите, тя е възприета от киевските руси, сърбите и други славянски народи. Както виждаме, формата “Иван” е използвана в България още през 927 г., при това изписана с българските кирилски букви.
Това обстоятелство прави графита от Мурфатлар почти синхронен с най-ранния известен засега датиран надпис на кирилица, онзи на монаха Антоний от скалната църква при Крепча от 921 г.
