Бюлент

Трябва сам да се опази - най-вече от изкушенията, с които телевизията проваля онези, които ѝ се доверяват сляпо

Световното първенство по футбол, което в момента е диазепамът на простолюдието, ни сервира един извънредно срамен случай

Не бях сигурен, чий е гласът и отначало реших, че са поканили Иво Иванов да коментира мача Португалия - Испания. Иво от Канзас Сити е разкошен разказвач, за който от време на време телевизиите ни се сещат и го канят да коментира всякакви теми - и той неизменно прави силно впечатление с осведомеността си, както и с изрядния си език - непостижимо красив за езиковите варвари от телевизиите, които храбро изтърбушват всичко, което им падне на мушката.

Ние отново и отново се убеждаваме, че хората от телевизиите, включително и някои от донейде кадърните, са се запънали в една точка от развитието си и сякаш са се договорили да не очакваме кой знае какво повече от тях. Шефовете им също нямат желание да ги поощряват да се поразшават - за тях е важно наемниците им да не направят някоя беля, ако проявят нежелано любопитство или настъпят случайно някой от реалните властници, пък дори и цацата, която се мота из тукашната уж-политика. Задачата е ясна и проста: да не се стараят повече, отколкото е нужно, и да спазват един феърплей, който е порядъчно срамен и тъкмо заради това е неогласен, но се прилага стриктно по отношение на силните на деня. Към тях винаги се пристъпва с кротост и разсеяност - и затова, в крайна сметка, историята на медиите на Прехода ще се окаже стъкмена от слабохарактерни и користни типове.

Можем да ги наречем и кротки извратеняци, които са превърнали „феърплея“ в политиката и медиите в една измама. Тя отдавна е проникнала и в спорта - и световното първенство по футбол, което в момента е диазепамът на простолюдието, ни сервира един извънредно срамен случай, който доскоро би изглеждал направо невъзможен: Тръмп отмени червения картон, показан на играч от отбора на САЩ, за да може той да играе и в следващият мач на американците.

Това изглежда немислимо, но е факт - а шефът на световната футболна федерация изобщо не се поколеба да изпълни желанието на президента.

Това не е неговият шедьовър, не е и кулминацията на вмешателствата му, които са продиктувани от Доктрината на Хаоса - нея той се опитва да наложи - и които най-често не водят до нищо сериозно.
Публично известни са само най-шантавите му изхвърляния - и човек го е страх да си помисли, какво къкри в недостъпната зона на най-интимните му желания.

Пак добре, че не се сети да отмени погребението на иранския водач Хомейни - вероятно, само защото не е предполагал, че то ще бъде толкова грандиозно.

Но с малоумната си намеса във футболното първенство наистина прекали - и тя ще бъде запомнена от всеки запалянковец по света като нечувана разправа с този спорт.

Заприлича ми на нашия Милко Балев, дълги години вторият човек, след Живков, в комунистическата върхушка и за нещастие лудо пристрастен към футбола, отгоре на всичко и фен на ЦСКА. Знаменитият коментатор Мичмана/Николай Колев береше много ядове с него, особено по време на дербитата с „Левски“. Щом отидеше на стадиона, Мичмана най-напред се оглеждаше дали онзи маниак е в ложата и, ако беше, си отдъхваше донейде, с надеждата, че няма да го чува непрекъснато по телевизора. Но и това не винаги го спасяваше, имаше случаи, когато Балев се изправяше от мястото си в ложата и започваше да крещи на Мичмана: „Ха да те видя сега, какво ще кажеш?!“ И какво можеш да кажеш, освен да смутолевиш нещо и да проклинаш занаята си.

Един от най-скандалните - а по-точно е да се каже драматични - епизоди в кариерата ми бе, когато запалиха ателието в Бургас на известния художник Георги Баев - Джурлата. Той наистина беше много остър в разговора ни в „Събеседник по желание“, призна, че ненавижда „пробивните хора“, онези със „силните лакти“; също и готованковците в изкуството: „Не може 35 години да носиш на памук човек, който е направил нещо под средното равнище“.

И още: „Не бива повече да има „наши“ и „ваши“! 35 години ние отчитаме само грешки! Дано да отчитаме вече и реални резултати!“

А накрая, като капак на всичко, подигра и тезата за „ускореното развитие“ на футбола - а тя беше на самия Живков!

Висшата номенклаурата със сигурност е побесняла. Но през годините, когато паметта ми събуждаше спомена за тази история винаги се питах, дали все пак причината за палежа не бяха футболните страсти?

Непосредствено преди разговора с Баев включих от стадион „Васил Левски“ Миланов, тогавашният началник на клуба ЦСКА, за да каже няколко думи за току-що приключилото „вечно дерби“. Той не каза нищо особено, обаче Джурлата побесня и го захапа - малко след това, докато още беше в студиото, ателието му беше пламнало...

В ония години футболните страсти не бяха по-малко свирепи, отколкото са сега. Те се пренасяха и в най-горните етажи на Властта. В Политбюро на комунистическата партия левскари и цесекари бяха разпределени почти поравно - Борис Велчев, който бе преминал Голготата на „Втория“, както и вътрешният министър Солаков бяха от най-изявените левскари; Балев и генерал Джуров бяха цесекари. Всички заедно те поставяха понякога в комична ситуация „Вожда“.

Живков бил на посещение в Москва, успял някак да залъже изветрелия вече Брежнев и да получи съгласието му да не се увеличава цената на месото тук. Връща се с приповдигнато настроение, слиза от самолета, здрависва се набързо с членовете на Политбюро, които го чакат на пистата и ги подканя: „Хайде, след малко ще се видим в ЦК!“

Ония обаче нещо се мотат и накрая Джуров казва: „Ами, другарю Живков, тази вечер момчетата имат мач“ - това е знаменитата среща на ЦСКА с европейския клубен шампион „Нотингам форест“. Живков е смаян - няма на кого да се похвали! - само махва с ръка и си тръгва.

Друг път е на посещение в Добрич, прекръстен тогава на Толбухин.

Както е редно, посреща го първият секретар на Окръжният комитет на БКП и Живков го пита: „Как е тази година Добруджа?“ - като има предвид реколтата. А онзи му отговаря: „Зле сме с вратаря!“ понеже си мисли, че го питат за местния футболен отбор...

Славков беше също от най-влиятелните левскари. По някое време подкарах във „Всяка неделя“ рубриката „Истината за българския футбол“ - той също взе участие в нея. Тя имаше успех и след като я приключих решихме да издадем интервютата, както и полемиката от една шумна пресконференция в книга. Предложихме идеята на издателство „Медицина и физкултура“. Оттам се зарадваха и тъкмо да започна да стъкмявам ръкописа, от издателството съобщиха, без излишни приказки, че книгата вече не ги интересува. Славков се беше оказал слаб, в сравнение с футболното лоби най-горе във Властта, което очевидно не искаше да се рови в мръсотиите на българския футбол. А те, както се оказа по-късно, не бяха малко.

Имаше и други дивотии, но те все пак бяха от репертоара на тоталитарния режим и някак не изглеждаха толкова необичайни. Но толкова години по-късно стореното от Тръмп си е направо една нетърпима диващина.
Но да се върнем към онзи глас, който не беше на Иво и който не успях да разпозная. В крайна сметка, оказа се, че неподправеното ми и напълно спонтанно одобрение е предизвикано от Бюлент Мюмюнов - и бързам да кажа, че той несъмнено е, от дълги години насам, най-яркото попълнение в нашето телевизионно войнство.

Това момче е наистина безподобно - той сякаш се е родил готов за ролята си на футболен коментатор.
Слушах го в още един мач, Египет - Аржентина: той сякаш четеше коментара си от някакъв предварително доставен му текст! Дявол да го вземе - той не сбърка нито веднъж, с нито една дума, нито пък заекна или направи ненужна пауза - и това при едно невероятно темпо.

Сякаш играта на терена следваше неговия коментар - а не той нея.

Оценките си за онова, което не е толкова очевидно, особено, когато се сблъскват два класни отбора - изобщо, тайните в случващото се в играта промушваше светкавично, привидно между другото и с удивителна лекота. Изключено е да подразни обективният зрител, а и когото и да е било - защото сякаш говори вместо нас, но никой няма се подразни от това, защото ще го схванем едва тогава, когато играта вече е свършила.

През годините съм хвалил малцина спортни коментатори, предимно тия от Диема. Измежду останалите вероятно ще има хора, които могат да се пошегуват, че ги карам да видят в Бюлент някакъв специален продукт на толкова прехваления изкуствен интелект. За тях имам готов отговор: момчето е изпълнено с неподправени вълнения, нещо повече - той е техен заложник и досега.

Може да му се вярва - впрочем, и тогава, когато говори за живота без майка си, която от години работи в чужбина.

И още нещо: Бюлент е готов и за всичко друго в телевизионния занаят. Пробвайте го и ще се убедите.
А той трябва сам да се опази - най-вече от изкушенията, с които телевизията проваля онези, които ù се доверяват сляпо - това означава практически почти всички.

И се запитайте, какъв е шансът да се появи някой Бюлент и в телевизионната публицистика или в разговорния жанр...