Какво е „геноцид“?

Когато едно правно понятие се превърне в лозунг, то престава да бъде правен щит

Лекомислената употреба на думата там, където тези признаци не са налице, не е безобидно риторично преувеличение

Геноцидът не е въпрос на настроение. Не е и метафора за война, на която се противопоставяме. Той е строго определено правно понятие, закрепено в международен договор, изяснявано в съдебната практика и е запазено за престъпление, което се отличава с особен субективен елемент. Това разграничение все повече се размива в публичната реч. Днес думата се размахва из университетските дворове, в редакциите и от трибуната на ООН, сякаш е синоним на всяка военна кампания, която някому е ненавистна.

Не е.

През 1944 г. Рафал Лемкин дава име на онова, което Уинстън Чърчил е нарекъл „престъпление без име“. В книгата си „Управлението на Оста в окупирана Европа“ той създава думата „геноцид“ от гръцкото genos - раса, племе, народ и латинското -cide убиване. „Под геноцид“, пише той, „разбираме унищожаването на един народ или на една етническа група.“ Понятието обозначава „съгласуван план от различни действия, насочени към разрушаването на основополагащите устои в живота на националните групи, с цел унищожаване на самите групи“. Отделните хора са поразявани „не в личното им качество, а като членове на националната група“.

Общото събрание на ООН обявява геноцида за международно престъпление с Резолюция 96 (I) от декември 1946 г. На 9 декември 1948 г. то приема Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, която влиза в сила на 12 януари 1951 г. Страни по нея са повече от 150 държави.

Първият общопризнат случай през това столетие, а също и първият, за който съществува изрична писмена заповед за изтребление, е германската кампания срещу народите хереро и нама в Югозападна Африка през 1904-1908 г. В своята заповед за изтребление - Vernichtungsbefehl - от 2 октомври 1904 г. генерал Лотар фон Трота обявява, че всеки хереро, открит в границите на германската колония, въоръжен или невъоръжен, ще бъде разстрелян. Докладът „Уитакър“ на ООН от 1985 г. определя случилото се като първия геноцид на XX век. Германия го признава за такъв през 2021 г. Избити са приблизително три четвърти от хереро и половината от нама.

Следва Арменският геноцид от 1915-1922 г., при който османските власти избиват между 1 и 1,5 милиона арменци. После идва Холокостът - превърнатото в индустрия избиване на шест милиона евреи; христоматийният пример за геноцид и събитието, без което Конвенцията не би съществувала. Следват Червените кхмери в Камбоджа през 1975-1979 г., избили около 1,7 милиона души. После Руанда през 1994 г., когато за сто дни са убити около 800 000 тутси и умерени хуту - престъпление, довело през 1998 г. до първата осъдителна присъда за геноцид, произнесена от международен съд, по делото „Прокурорът срещу Акайесу“. След това Сребреница през юли 1995 г., където силите на босненските сърби избиват около 8000 мъже и момчета - единственият епизод от тази война, който Международният съд на ООН впоследствие определя като геноцид.

Определението в Конвенцията е кратко и категорично. Член II постановява, че геноцид е всяко от следните действия, извършени „с намерение да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава“: убийство на членове на групата; причиняване на тежки телесни или психически увреждания на нейни членове; умишлено налагане на групата на условия на живот, предназначени да доведат до пълното или частичното ù физическо унищожение; налагане на мерки, целящи предотвратяването на ражданията в групата; или насилствено предаване на деца от тази група на друга.

Изброените деяния съставляват обективната страна на престъплението. Решаваща обаче е субективната: dolus specialis - специалният умисъл да бъде унищожена групата като такава. Службата на ООН за предотвратяване на геноцида го казва недвусмислено: „Именно този специален умисъл, или dolus specialis, прави престъплението геноцид толкова специфично. Унищожаването на културата не е достатъчно, както не е достатъчно и намерението една група просто да бъде разпръсната.“

Международният съд на ООН е също толкова взискателен. В изричната своя практика по делата срещу Сърбия, например, съдът ясно показва, че дори убийствата по дискриминационни подбуди не са достатъчни. „Необходимо е нещо повече. Деянията, изброени в член II, трябва да бъдат извършени с намерение групата като такава да бъде унищожена изцяло или отчасти.“ 

Нека приложим това определение, така както е записано, към войната, започнала на 7 октомври 2023 г.
„Хамас“ и съюзниците му избиха около 1200 души в Израел, изнасилваха, изгаряха и осакатяваха цивилни и отвлякоха заложници в Газа. Хартата на „Хамас“ от 1988 г. и последвалите изявления на неговите лидери съответстват със зловеща точност на формулировките на Конвенцията относно умисъла. Гази Хамад от „Хамас“ се закани да повтаря клането „отново и отново, докато Израел не бъде унищожен“. Ъруин Котлър, бивш канадски министър на правосъдието и един от водещите юристи, работещи по прилагането на Конвенцията, заяви, че „Хамас“ е антисемитска терористична организация с геноцидни цели „не защото аз го казвам, а защото самият „Хамас“ го казва“. Именно при тази страна е налице mens rea - субективният елемент на престъплението, който Конвенцията е създадена да обхване.

Заявената от Израел цел е тъкмо обратната: да унищожи военния и управленския капацитет на „Хамас“ и да върне заложниците, а не да унищожи палестинците като народ. Държава, която чрез листовки, телефонни обаждания и текстови съобщения предупреждава цивилните да напуснат зоната на бойните действия, отваря коридори и допуска хуманитарна помощ дори докато воюва с противник, който я краде, не създава нова Треблинка.

Джон Спенсър, който ръководи изследванията на бойните действия в градска среда в Уест Пойнт и е наблюдавал отблизо кампанията, формулира въпроса без украса: геноцидът „се определя от специалния умисъл да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група. Това е висок правен праг“. Цивилните жертви при сражения в гъсто населен град срещу противник, който прокопава тунели под болници и воюва от училищни дворове, са трагедия и могат да повдигнат въпроси от гледна точка на правото на въоръжените конфликти. Сами по себе си обаче те не установяват dolus specialis.

Този септември повече от 6000 учени, юристи, историци, общественици и политици подписаха писмо, в което отхвърлят обвинението като „кръвна клевета“. Котлър го нарича „преобръщане на историческите, моралните, правните и нормативните понятия“. Алън Дършовиц предупреждава, че прокарването на аналогии между война, водена в самоотбрана, и нацистките лагери на смъртта обезценява понятието.

Лекомислената употреба на думата там, където тези признаци не са налице, не е безобидно риторично преувеличение. Тя подкопава правната конструкция, която Лемкин е изградил, за да защити човечеството от същинския геноцид. Тя оскърбява паметта на мъртвите на остров Шарк, в Дейр ез Зор, в Аушвиц, по полетата на смъртта в Камбоджа, в църквите на Руанда и по полята край Сребреница. Тя показва на всяко въоръжено формирование, което се прикрива зад цивилни, че с пиар кампания може да изправи една демокрация на подсъдимата скамейка за престъплението на престъпленията.

Когато едно правно понятие се превърне в лозунг, то престава да бъде правен щит.