Гетото започва с празното пространство: Кой си тръгва, преди някой друг да го заеме?

Когато едно общество не успее да поддържа своите пространства икономически, социално и институционално, някой друг неизбежно ще ги заеме.

Вчера присъствах на дискусия на тема „Залезът на европейските столици“, организирана от Кристиян Шкварек.

В хода на разговора бяха обсъдени различни исторически процеси и техните последствия, но като един от основните проблеми беше изтъкната демографската криза. В България тя има някои различия спрямо тази в Западна Европа. Значителна част от нашия демографски проблем е свързана с емиграцията – хората напускат страната в търсене на по-добри доходи, условия за живот и повече възможности.

Една от темите на дискусията беше гетоизацията на градовете. Именно тя ме накара да се замисля не толкова за това кой живее в едно гето, а за това как изобщо се създава гетото.

Защото гетото не се появява изведнъж. То е процес.

Първоначално се променя самото пространство. Започва да се поддържа по-малко, инфраструктурата се влошава, инвестициите намаляват, услугите стават по-недостъпни, а публичната среда постепенно губи качеството си. Това може да бъде резултат от действията или бездействието на институциите, но може да бъде и следствие от по-големи демографски и икономически процеси.

След това започват да се променят и хората.

Част от населението, което има възможност да избира, напуска. Търси по-сигурно, по-чисто и по-добре поддържано място за живеене. Това не означава, че всички останали са „изгонени“. По-скоро постепенно се променя структурата на населението.

И тук се появява интересният момент: пространството започва да влияе върху хората, а хората започват да влияят върху пространството. Взаимовръзката е от особено значение за формирането на гето. 

Когато определена група започне да се концентрира на едно място, тя постепенно създава собствена социална среда. Появяват се магазини, услуги, места за срещи, религиозни и културни пространства, социални мрежи. Част от хората вече предпочитат да живеят близо до свои роднини, приятели или хора със сходен произход, защото така получават подкрепа и чувство за сигурност.

Това само по себе си не е гетоизация. Подобни общности съществуват във всички големи градове и могат да бъдат напълно нормална част от градския живот.

Проблемът започва тогава, когато концентрацията се съчетае с изолация.

Ако едно пространство постепенно се отдели от останалата част на града - икономически, социално, образователно и институционално - започва да се създава затворен цикъл. Хората с възможности го напускат. Останалите имат по-малко възможности да го направят. Инвестициите намаляват. Услугите се влошават. Появяват се проблеми със сигурността. Това допълнително отблъсква хората, които биха могли да внесат нови ресурси и възможности.

И така процесът се самозасилва.

В този смисъл гетото не е просто място, в което живеят бедни или мигранти. То е пространство, в което определени социални характеристики започват да се концентрират и взаимно да се възпроизвеждат.

Точно тук според мен трябва да поставим и въпроса за миграцията.

Миграционните вълни не са нещо ново за Европа. Но когато една държава или град губи население поради ниска раждаемост, застаряване или емиграция, неизбежно възниква въпросът какво се случва с освободеното пространство.

Мигрантите могат да се превърнат в част от този процес, но не защото самото им присъствие автоматично създава гето. Ако една група се интегрира в съществуващата градска среда, работи, изпраща децата си в общите образователни институции и има социални контакти извън собствената си общност, концентрацията ѝ не означава непременно гетоизация.

Но когато концентрацията се съчетае с бедност, липса на образование, ограничен достъп до пазара на труда, слаби институции и културна изолация, вече се появява риск от формиране на паралелна социална среда.

И тогава пространството започва да се променя още по-бързо.

Това е особено важно, защото често гледаме на гетоизацията само от гледната точка на населението: „Кои са тези хора и откъде са дошли?“

Може би трябва да зададем и обратния въпрос:

„Какво се е случило с мястото, за да се превърне именно в място за тези хора?“

Този въпрос променя перспективата.

Едно пространство може първо да бъде изоставено икономически, след това демографски, а накрая социално. Когато това се случи, то вече не привлича същите хора, които е привличало преди. Новите жители от своя страна изграждат различна социална среда, която отново променя пространството.

Получава се своеобразна спирала.

И тя може да се наблюдава не само в отношенията между европейци и мигранти. В България сме виждали подобни процеси при обезлюдяването на селата, при преместването на населението от малките градове към София и други големи градове, както и при концентрацията на бедност в определени квартали.

Затова според мен разговорът за гетоизацията не трябва да започва с въпроса „Кой идва?“.

Трябва да започне с въпроса „Кой си тръгва?“.

Защото преди едно пространство да бъде запълнено с ново население, то обикновено първо е било освободено от старото.

А когато едно общество не успее да поддържа своите пространства икономически, социално и институционално, някой друг неизбежно ще ги заеме.

Това не е непременно проблем. Проблемът започва тогава, когато новото население не се превръща в част от общия градски живот, а пространството се превръща в отделен свят със собствени правила, социални мрежи и институции.

Тогава вече не говорим просто за миграция.

Говорим за инвазия, превземане и често гетоизация.