Как Желю Желев стана президент

С монографията „Фашизмът“, в която не каза нищо ново

Една книга може да сложи знак върху съдбата на автора. Да го погуби или направи велик. Дори да е средностатистическа, какъвто е случаят с „Фашизмът“ на Желю Желев. Той разработи тема, дъвкана преди него половин столетие. Не каза нищо ново, но тоталитарната власт го обяви за дисидент. Звание, с което стана първият президент на домораслата ни демокрация.

Политическата кариера на Желю Желев започва като комсомолски секретар в неговото родно село, шуменското Веселиново. Скоро влиза в редовете на Българската комунистическа партия. Тя му гласува доверие, защото е философ с диплома от Софийския университет. Желев обаче не го оправдава.

Печели конкурс за аспирант и пише дисертация, която куца идеологически. Разпространява я по партизански - циклостилно. За тази дейност през 1965 г. го изключват от партията. На Желю му се иска вече да е дисидент, но не се случва. Партийната принадлежност няма отношение към дисидентството. Радой Ралин например, апостолът на волнодумците, беше непоклатим член на столетницата.

Желев се усамотява в селото на съпругата си, бургаското Грозден. Тук през 1967 г. слага финалната точка на „Тоталитарната държава“. Тази книга е призвана да му уреди документите за безсмъртие по трънливия път на славата.

„Цели 15 години вися в почти всички софийски издателства - оплаква се авторът. - И винаги я връщаха или поради претрупаност на издателските планове за много години напред, или поради прословутата липса на хартия. Само военните бяха откровени да ми кажат действителната причина.“

Желю влиза във Военното издателство да провери какво става. Събират се всички редактори и се смеят. „Ще я пуснете ли?“, пита той. „Не, не може...“, отвръщат му единодушно. „Защо? Не ви ли харесва“, любопитства философът. „Напротив, много ни харесва...“, ласкае го редакционното братство. „Тогава?“, чуди се Желю.

На финала един офицер му казва истината в очите: „Прекалено е хубава, за да излезе у нас. В България такова нещо не може да излезе.“

Понеже не може в България, Желев пробва в Чехословакия. През 1968 г. започва преговори с издателството на тамошната компартия. Отива в Прага да уточни подробностите. „Беше неописуемата атмосфера на „пражката пролет“, и радостна, и тревожна...“, спомня си той. Танковете на Варшавския договор обаче застават между книгата и читателите.

В условията на цензура ръкописът се разпространяваше като дисертацията. Размножаван и предаван от ръка на ръка. Главен куриер беше Бай Радой, съпричастен с всички конфликтни съчинения през тоталитаризма. „Той лично - свидетелства кандидатът за дисидент - в продължение на години разнасяше текста в разни интелектуални и политически среди, като го даваше на определени хора, които трябвало непременно да го прочетат.“

Най-сетне на Желевата улица изгря слънце. Професорите Николай Генчев и Кирил Василев слагат подписите си под две рецензии. Издателство „Народна младеж“ включва книгата в библиотека „Мавър“. Неин кръстник е Карл Маркс, така го наричали съмишлениците. Редактирането поема проф. Иван Славов. „Тоталитарната държава“ става „Фашизмът“ с подзаглавие „Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм“.
Книгата излезе от печат в края на 1981 година. Десет хиляди екземпляра с твърда корица във фашистко кафяво. Следващата година отиде по книжарниците и библиотеките. На Желевата улица обаче слънцето бързо залезе. Книгата беше иззета обратно. Всеки център на просветата, като пернишкото село Дивотино например, получи следното нареждане:

„Направете Акт за отчисление от фонда на библиотеката като нехрофилно заглавие и в срок до 25.VIII.1982 г. изпратете книгата (гите) в Централизирано комплектуване гр. Перник.“

Думата „нехрофилно“ я няма в нашата и международната лексика. Вероятно е печатна грешка на „некрофилно“. В патологията има такава философска школа. С научен ръководител проф. д-р Митрю Янков. Професионалното око на доктора фокусира нездравото във „Фашизмът“. Натрапчивото внушение между редовете, че фашизмът и комунизмът са еднояйчни близнаци.

Двете тоталитарни структури са изградени върху еднопартийна система. Срастване на партията с държавата, унификация на обществения живот и култ към националния водач са другите прилики. Инакомислещите ги командироват в концентрационни лагери.

Митрю направи аутопсия на Желевата разработка и извади наяве злокачественото. Неговата статия „Фашизъм и тоталитаризъм. За марксистко-ленински класов анализ на фашизма“ беше обнародвана в списание „Философска мисъл“. Там патоанатомът изрече още една истина за книгата: „Тя не дава нищо ново на фона на огромното количество западна литература, в която фашизмът се третира по този начин.“

Откакто съществуват двете идеологии, всички сериозни автори правят очевадната аналогия. Луиджи Стурцо например пише: „Всъщност между Русия и Италия има само една истинска разлика - именно, че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, десен болшевизъм. Болшевишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия - този на Мусолини.“

Самият Желю Желев никога не е крил, че е марксист. След превратния Десети ноември 1989 г. се изповяда без заобикалки, в прав текст: „Ние, марксистите, първи в историята създадохме тоталитарен режим, тоталитарна държава - еднопартийна държавна система, изградена чрез насилствено унищожение на другите политически партии или чрез деградирането им до равнището на обикновени казионни организации, подчинени във всяко отношение на Комунистическата партия.“

Както винаги се случва в такива скандали, вместо да извади очи, цензурата изписа вежди. „Фашизмът“ се митологизира и стана библиографска рядкост. От 1,65 корична цена на черния пазар сумата удари 150 лева. Книгата влезе в градския фолклор с корпус от вицове. „Имате ли „Комунизмът“ от Желю Желев?“, попитала гражданка в книжарницата. „Искате да кажете „Фашизмът“, поправила я продавачката. „Така де...“

Всички свързани с изданието бяха репресирани и героизирани. Желю Желев получи най-високото отличие - дисидент. С него седна в президентското кресло.