Направо ми е жал за Йоско Сърчаджиев: след толкова роли в театъра и киното, да те запомнят с една друга роля, която няма нищо общо с изкуството - и все нея да ти я тикат в лицето ...
Йоско със сигурност е бил наясно, че доста често истините се открояват по-ясно в изкуството, отколкото в живота, а това не изглежда справедливо - и не е.
Години след истеричното му избухване, когато едва не припадна от гняв в онова знаменито предаване за изборите на 10 юни 1990 година, той казва пред Антон Стефанов/ интервюто е включено в книгата "77 свидетелства за Легендата и нейните герои":
"На мен не ми даваха възможност да кажа по телевизията, че изборите са манипулирани − нещо, което по-късно се доказа. Имах желание да го изрека, виждайки насмешката на Георги Пирински и Чавдар Кюранов. Аз реагирах като едно дете. Бях пътувал от Пазарджик и носех всички доказателства. Исках да им ги тръсна и да кажа: „Хора, лъжат ви!“ Кеворк се опита да ми даде шанс, но предаването не зависеше от него. Знам, че моята проява не беше най-мъжката, но беше най-естествената. Целият треперех. Това беше нещо като хистерия, но не от болестно състояние, а от болестта на времето и обществото. Мисля обаче, че моята реакция подейства повече, отколкото ако бях изрекъл думи. И до ден днешен ме спират хора и ми казват: „Ревах заедно с теб в онази нощ!“(край на цитата).
Йоско греши, когато казва, че съм искал да му помогна, но предаването не зависело от мен - напротив, имах пълната власт над него, понеже по онова време бях програмен директор на телевизията.
Но пък допуска един тънък, почти незабележим - и може би не напълно осъзнат - намек за "реакцията" си, която беше поразително въздействаща, като елемент от един много драматичен спектакъл, в който само думите изобщо не биха имали същия ефект.
Впрочем, и ключовият свидетел на някои събития от изборния ден, също косвено потвърди това - 14 години по-късно в предаването "Всяка неделя", излъчено на 11 ноември 2004 година. Това беше Кенан от циганската махала в Пазарджик - "момчето с фанелката BOSS", което по онова време се казваше Калоян и дълго време бе спрягано като основен герой в една недоказана манипулация.
Питах го, защо беше толкова лаконичен в онази нощ:
- Защо ти там/в студиото не говореше, а говореше повече Сърчаджиев?
- Той е актьор, той по-добре умее да се изказва.
- Там трябваше да си актьор ли?
- Не, актьорът само дава по-голяма тежест на това, което е станало.
- Вие разбрахте ли се затова или спонтанно стана?
- Спонтанно стана..."
Дори момчето от махалата е схащало, че актьорът ще свърши по-добра работа. Но може ли това да стане за сметка на Истината? Никога не съм имал дори капчица съмнение в искреността на Сърчаджиев, макар че избухването му беше толкова зашеметяващо, че някои по-недоверчиви зрители биха го приели като съвършен актьорски етюд.
Да се върнем назад, чак до 10 юни 1990 година, когато се проведоха първите свободни избори в България - към деня на опиянението и нощта на разочарованието; имаме и конкретен повод за това, понеже в дните след скорошната смърт на Йоско във фейсбук беше разпространен един бездарен фалшификат.
Хронологията на събитията в онази нощ изчерпателно е изяснявана на няколко пъти през годините, но не е излишно да я припоним отново - винаги се намират идиоти, които се чекнат около Истината, за да я нагласят по свой вкус.
В навечерието на изборите крахът на режима изгледаше предизвестен. На 3 юни, във възстановената "Всяка неделя" излъчих обръщение на президента Рейгън към българския народ. Изглежда немислимо за една държавна телевизия. Но се случи. Тук е уместно да припомня, че "Всяка неделя" бе единственото предаване, спряно от тоталитарния режим. Рейгън каза: „Историята е с вас!“ Еуфорията бе голяма.
От началото на годината се бяха случили доста неща: „Всяка неделя“направи поредица за лагерите. Чуха се невероятни истории. Затворнически трупове, хвърлени на свинете и пр. Марко Ганчев скъса в студиото партийната си книжка. През февруари мина интервюто с цар Симеон Втори. То имаше ефекта на атомна бомба, по думите на един френски журналист. Особено заради факта, че царят се оказа все още български гражданин.
Явор Панчев от Министерството на правосъдието се беше сетил да изрови съответния документ и ми го даде. С помощта на Националния демократически институт на САЩ създадохме БСЧИ - Българското сдружение за честни избори, на 10 юни имахме вече около 10 хиляди доброволци. Наблюдавахме 1150 избирателни секции. В Международния обществен съвет на сдружението участваха Уолтър Мондейл, бивш вицепрезидент на САЩ, премиерите на Ирландия, Гърция и Исландия, президентът на Република Кипър и др. Разчитахме на над 80 чуждестранни наблюдатели... Как да не се прегърнеш с еуфорията...
Реалността се оказа различна. В 23 часа и 14 минути на 10 юни имах нещастието, като водещ на изборното студио, да обявя изборните резултати. Включих ликуващото множество от привърженици на СДС пред НДК и казах: „Тази картина е едно, но изборният резултат – съвсем друго.“ И се почна…
По едно време не можех да повярвам на очите си. В едно от фоайетата на НДК, където беше изборното студио, имаше безброй хора. Пълна бъркотия.
Йоско дойде от Пазарджик заедно с Вержиния Велчева. И Емил Кошлуков беше с тях. Това стана някъде около 3 часа сутринта. Доведоха и един младеж по потник с надпис „BOSS“. Носеха един разкъсан и захвърлен плик със сини бюлетини. Както си вървеше предаването, Желев се намеси и поиска да ги включа. Тогава Сърчаджиев разказа за нарушенията в Пазарджик. Пирински и по-остро Кюранов опонираха. Йоско не издържа и се разплака, Желев бе също на път да се разплаче. Нарече ги "престъпници". И отзад тръгнаха един срещу друг...
Пред НДК имаше хиляди хора. А вътре наистина щяха да стигнат до крайности. Това беше очевидно. И какво щеше да промени това? И когато в блъсканицата режисьорът Здравко Найденов ме попита: „Да прекъсваме ли?“, отговорих – да. Мисля, че това е най-голямата услуга, която телевизията е правила на СДС.
Всичко това бе показано в ефир. А сега някакви късни фалшификатори се опитват да внушат, че не сме показали Йоско - но имало някаква друга камера, която го заснела. С такива идиотщини се мъчат да ви станат интересни. Но все още има предостатъчно хора, които се сещат за предаването, както и за реакцията на Йоско...
Тия дни все си мисля, че той продължава да си пати и посмъртно. Доста хора го бяха намразили след участието му в изборното студио. Това си е тяхно право. Но сега пък го замеряха с отровни коментари заради отношението му към дъщеря му, прелестната и вече много популярна актриса Александра. Това е далеч по-лесно, отколкото да се уточнява, кой има право да бъде обявен за антикомунист и кой е обречен завинаги да си остане обикновен седесар, примерно.
А един беше написал, че Йоско няма право да се прави на антикомунист, понеже е играл роля на комунистически терорист във филма "Черните ангели". Желязна логика, вън от съмнение.
Но този примитивен аргумент ни отвежда право в сърцевината на един сякаш неизкореним нашенски порок: преструванковщината. Готови сме да се правим на всякакви, понякога дори без да имаме никаква полза от това.
Народът нарича това явление "пребоядисване" и това е едно от най-точните му описания в иначе доста разхвърляния му "новоговор". И, противно на очакванията, не звучи кой знае колко обидно - някой си е теглил две четки допълнително синя боя, какво толкова.
В онова интервю Антон пита Йоско: "Години по-късно, мислите ли, че пак ще постъпите по този начин?"
А той казва: "Опитът учи... Първо се надявам, че вече няма възможност за такива манипулации. Тогава нямахме все още опит в изборите, а сега имаме друго отношение към тези неща. Гражданското ни отношение стана друго."
Опитът учи...
Но важният въпрос е: може ли да се изиграе "антикомунизъм", да се имитира, кой си е осигурил това удобство, на каква цена и пр.
В българското подобие на политика, специално в раздела "антикомунизъм" имаше и има забележителни "актьори". Но винаги повече съм се чудил на нахалството на някои 20-25 годишни келеши, с вид на безпорядъчни аграрници, които претендират да познават изтънко "комунизма", че даже и соца в добавка, а те отдавна отидоха в небитието - единият покойник, удачно наречен "призрак", си остана само автограф от някакъв налудничав вселенски лексикон... И кой, всъщност, беше виновен за това - преструванковците или онези, които те некадърно имитираха. Отговорът е обидно лесен.
Но трябва донейде да сме и по-милостиви към сега прохождащите преструванковци. Колкото и да са безскрупулни, все пак трябва да поназнайват поне някои от най-елементарните особености на "оргинала". Навремето беше лесно: прочетеш оттук-оттам по нещо от Шаламов, Солженицин или Гинсбург и си готов, ако разполагаш дори само с наченките на някаква чувствителност....
Сега и тази леснотия отпадна - и то още преди Войнович да напише "Портрет на фона на един мит" - и да обезглави Солженицин. Сега е опасно, дори ако само споменеш някой руски автор.
От друга страна пък, къде са свидетелствата за извращенията на тукашните комунисти, които да облекчат напъните на преструванковците клети? До колко са известни?
Най-поразително впечатление ми е правил - колкото пъти и да го препрочитам - един епизод от спомените на Благой Попов, който заедно с Г. Димитров и Танев е съден и оправдан за палежа на Райхстага. Сетне, за награда, попада в Сталиновата човекомелачка. Следователят от НКВД го върти на шиш и все го нарича „подсъдими“.
Веднъж Попов му възразява, че все още е само обвиняем. Тогава онзи го замъква до прозореца, показва му московския булевард долу, пълен с хора и му казва: „Ти си подсъдим – а всички ония там са обвиняеми!“
Няма да е пресилено, ако се каже, че постепенно и като че ли окончателно се разми границата между истинските антикомунисти-страдалци и техните несръчни, фалшиви подобия. И може би в наши дни имитаторите вече имат предимство в тази позорна надпревара.
И накрая още нещо за Калоян-Кенан.
Попитах го, какво е правил след участието си в предаването, в което главни герои бяха той и Йоско.
И ето какво научих: множеството пред НДК го посрещнало със скандирания - "Пазарджик, ние сме с вас" - и сетне го понесли на ръце - чак до Магурата, светата обител на софийските чейнчаджии.
Имал среща с колегите и не искал да я пропусне...