Труд
Автор:
Елена Симеонова
Реалността изглежда непрекъсната във всяка посока. Пространството-време изглежда гладко и измеримо – и в по-голямата си част е така. Но когато стигнете до фундаменталните универсални константи, които са в основата на всичко, като например дължината на Планк и скоростта на светлината, науката все още не може да обясни техния произход. Някои учени са повдигнали спорната идея, че нашата вселена има определени свойства, защото е била проектирана така, пише Popular Mechаnics.
Започва се с изследване на тези константи, непроменящите се физични свойства, които не могат да бъдат анализирани по-нататък. Планковите дължини, които представляват най-малкия известен ни мащаб, в който може да съществува материята, биха могли да представляват „пиксели“, които формират рамката на пространството. Всеки „пиксел“ е само 1,6 × 10−35 метра, което е безкрайно малко, дори в сравнение с протон, градивен елемент на атомите. Протонът все още е 100 милиарда милиарда пъти по-голям от Планковите дължини.
Тази дължина на „пиксела“ е важна – физиците я определиха като пространствен мащаб, в който квантовата механика и гравитацията се пресичат. И тя представлява най-малкото дискретно разстояние, което светлината изминава. В известен смисъл скоростта на светлината – постоянна 186 000 мили в секунда във вакуум – може да е „честотата на кадрите“, с която реалността актуализира всеки пиксел. В този най-малък мащаб принципите на квантовата физика започват да вземат връх.
Виждаме го във феномена между атоми или електрони, понякога наричан „призрачно действие на разстояние“ – това е, когато действие, извършено върху една малка частица, произвежда ефект върху много отдалечена такава.
Квантовият свят сякаш се противопоставя на ежедневния свят около нас. Това, което прави неговата механика трудна за разбиране, е, че квантовите частици сякаш имат определени свойства само когато ги измерваме; сякаш се изобразяват при поискване, като в игра. Заплетените частици поддържат корелации на огромни разстояния, държайки се по-малко като отделни обекти и повече като данни.
И така, нека съберем всички тези елементи: пикселите, скоростта на светлината и квантовите явления.
Защо нашата реалност очевидно е изградена около тези основи? Пол Дейвис , доктор по философия, теоретичен физик в Университета на щата Аризона, предполага, че тези свойства на Вселената, взети заедно, сякаш показват, че реалността действа като симулация . Идеята за „теория на симулацията“ съществува от поне 20 години, популяризирана от философа Ник Бостром, но се появява в научната фантастика много преди това. Дейвис обаче отбелязва, че тази идея е само мисловен експеримент. Той също така предупреждава, че хипотезата може никога да не бъде проверима и следователно никога да не се надява да придобие статут на истинска научна теория.
„В известен смисъл човек може да измисли всичко“, казва Дейвис. „Най-добрият коментар, който знам за това, е статия на Джон Бароу отпреди много години в New Scientist , озаглавена „Бъг“ – в която той казва, че „недостатъците на физиката може да ни кажат повече за реалността, отколкото законите на физиката“. По принцип, ако вселената е симулация, тя не е нужно да е перфектна, така че човек може да търси „бъгове“ в естествения ред на нещата.“
Как се опровергава хипотезата за симулацията? Дейвис казва, че макар идеята да е интригуваща, крайната точка може да е по-близо до митологията, отколкото до науката. „Така че е забавно да се размишлява върху аргумента – и аз държа отворен за него в един малък ъгъл на съзнанието си – но той не предлага разумен кариерен път за практикуващ учен. Той е по-интересен за философи и теолози.“
Това представлява интерес и за физика Мелвин Вопсън , доктор по философия, от Университета в Портсмут. Той е изследвал дали Вселената може да бъде „настроена“ към съществуване като симулация и е публикувал книга за това, наречена „ Презареждане на реалността: Научният случай за симулирана Вселена“. Тестването на природата на нашата реалност има ограничения, казва той, но може да има форми на доказателства, които можем да проследим – тези проблеми, споменати от Дейвис.
„Ако приемем, че Вселената наистина е някакъв вид изчислителна конструкция, за да се докаже това, човек би трябвало да има достъп до подобни възможности и инструменти, използвани за извършване на изчисленията, които изобразяват нашата реалност. Тъй като тези възможности биха били отвъд нашата конструирана сфера, това, с което ни остава, е набор от ограничени научни и метафизични улики, които бихме могли да идентифицираме и да тестваме емпирично“, казва той. „Странно, но точно тези ограничения, които споменах, биха могли да бъдат ценен път за извличане на тези улики, чрез умишлено избутване на физическите системи до границите на нашата конструирана реалност и наблюдение на тяхното поведение.“
Вопсън посочи няколко начина, по които бихме могли да направим това. Един вид експеримент би се провел близо до скоростта на светлината и по този начин би показал как пространството и времето са преплетени при основната граница на скоростта на Вселената. Друг би бил чрез тестове на квантовата механика, които биха показали границите на пространството, материята и енергията в много малък мащаб. Като разглеждаме тези мащаби, казва той, ние вече сме в състояние да разбием илюзиите, като например света като континуум, „когато всъщност Вселената е дискретна, подобно на пикселизация или дискретни цифри в компютърна система“. Заплитането на квантовите частици е добър пример за тази дискретност, защото показва, че самата материя „всъщност има двойна вълново-корпусна природа и материята се рендира само при поискване и при наблюдение“, казва той.
Вопсън добавя, че „никой никога няма да приеме теорията за симулацията като факт без емпирични доказателства, включително и аз“. Той обаче предполага, че емпирични доказателства биха могли да възникнат някой ден от нов експеримент, въпреки че не може да предвиди как ще се получи това. Или може би нови доказателства ще се появят чрез напредъка в изкуствения интелект (ИИ), казва той – това отново е трудно за прогнозиране.
Въпреки че не можем напълно да докажем, че Вселената е симулация, това, което можем да покажем, е, че разполагаме с много инструменти за разглеждане на Космоса. Може би с напредък в изкуствения интелект или експерименти, ще можем да научим повече, но засега ще трябва да се задоволим с това да оставим много от тези въпроси за нашата реалност на философията, а не на науката.
Това е подход, с който Дейвис е съгласен. Той казва, че най-голямото му възражение срещу научното изследване е, че наричането на вселената симулация е „укриване“. Това е така, защото учените, по своята природа и професия, търсят научни обяснения за вселената около нас. От друга страна, казва той, е лесно да си представим „свят, в който може да се случи почти всичко, като света на сънищата, и да го обясним, като кажем, че тази реалност е просто това, което симулаторът е избрал“.
