Бай Ганьо и бялото бедствие

Седеше си бай Ганьо Константинов пред телевизора в тясната гарсониера в столичния комплекс „Люлин 5“. Отдавна не знаеше какво става вън зад добре запердените прозорци. Ганьо нито смееше да дръпне завесите, нито хубавото уплътнение тип самоделка, камо ли да излезе. Отдавна спря да брои дните. Вместо това, откак започна да вали, непрекъснато гледаше телевизия. А от телевизора се лееха страшни предупреждения за бялото бедствие, което помита държавата.

Ето и сега на екрана беше Бойко Борисов. От едната му страна с угрижена физиономия стоеше Лиляна Павлова, а от другата тъжната Румяна Бъчварова.

„Никой да не излиза. Никакви пътувания. Срещу природата дори ние от ГЕРБ не можем да вървим“, редеше назидателно министър-председателят в оставка. Всеки път, щом повишеше тон, двете министърки край него кимаха одобрително с глави. Ганьо също кимаше утвърдително и се съгласяваше вътрешно. Знаеше, че магистрала „Тракия“ е затворена, защото има 4-метрови преспи. Дори едно момченце с микрофон едва изкачи една, за да покаже самопожертвувателно мащаба на ужаса.

В следващия момент на телевизора се появи кметицата Йорданка Фандъкова. Тя обяви, че който не си почисти пред входа, ще бъде глобен.

Нещо трепна в смутената душа на Ганьо Константинов. Все пак той беше началник на етажната собственост - комшията Андрешко Стоянов го подхлъзна на последното събрание, като му каза, че работата си е чиста далавера - винаги разполагаш с парите от таксите под ръка. И Ганьо се съгласи. Но сега го хвана страх. Как да излезе с лопата в ръка вън - там, за където премиерът зовеше да не се ходи?

„Пустият му късмет“, измрънка Ганьо под нос, докато слагаше най-дебелите дрехи и се мъчеше да се сети къде е лопатата за риене на сняг. След като се увърза с шалове и сложи две шапки и три чифта чорапи, Ганьо Константинов излезе на площадката пред гарсониерата.

Слезе три етажа надолу и застана разколебан пред входната врата. След минута мислене я отвори и пристъпи навън. Жаркото слънце го заслепи. Отпред, на скованата маса под старата липа, седяха комшиите му и пиеха ледена бира.

„Какво става“, попита Ганьо, „Къде е снегът“? Андрешко Стоянов се надигна, потупа го по рамото и му каза: „Какъв сняг бе, братче. Юли е. Къде се изгуби. Леле, ама ти още ли имаш телевизор у вас. Аз и съседите отдавна изметкахме нашите. Чуваме, че там още облъчват за някакво снежно бедствие и разни балъци се хващат. Дори се заключват в продължение на месеци. Накрая полудяват. Я ела за едно наздраве.“

Публикувано от Георги Бойков

Този уебсайт използва "бисквитки"