Владици и народ са заедно в борбата за независима църква

В Цариград се събират 500 от най-видните наши възрожденци по онова време - чорбаджии, духовници, учители, лекари, търговци

На 28 февруари 1870 г. с ферман на султан Абдул Азиз е създадена първата официално призната българска институция след близо 500 години робство и османска власт

Точно в Екзархийския дом в Ортакьой през 1871 г. се провежда Първият църковно-народен събор, който избира първия български екзарх - Антим I

На 28 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява създаването на Българската екзархия, която по-късно е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. Към Българската екзархия се числят епархии извън пределите на днешната българска държава - Велешка, Пиротска и Пиротска, а териториалният u обхват е посочен в член 10 от учредителния ферман. Разрешава се и други епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 от християнското население в тях го желае. След референдум в границите на Българската екзархия се включват Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии - Неврокопска и Старозагорска.

Преди 150 години на 28 февруари 1870 г. с ферман на султан Абдул Азиз е създадена Българската екзархия - първата официално призната българска институция след близо 500 години робство и османска власт. Този ферман не идва като подарък. Независимостта на екзархията ни става факт благодарение на започналата през 30-те години на XIX век църковна борба, султанските реформени актове от 1839 г. и 1859 г., известни като Хатишериф и Хатихумаюн, и дръзкия акт на скъсване с гръцката Вселенска патриаршия от 3 април 1860 г.

Трябва да признаем, че по същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградската църква-майка като поставя новоучредената Българска екзархия в пряка връзка и зависимост с нея. Определеният с фермана диоцез на Екзархията в значителна степен съответства на етническите граници на българската народност (според тогавашните разбирания това са трите области България, Тракия и Македония) и по този начин се способства за по-нататъшното обединяване на българите в една културно-историческа и религиозна общност. Но член 10 от фермана, с който се определят границите на новата църковна област, се превръща в източник на раздори между българи и гърци, защото поименно са изброени само 15 епархии, а за останалите със смесено население се предвижда допитване, при което, ако 2/3 от православните пожелаят - могат да преминат към Екзархията. По този начин екзархийският диоцез (гр. „област“ - териториалните граници на една църква; област, управлявана от висше духовно лице) остава отворен за разширяване за сметка на Цариградската патриаршия, което тя не иска да допусне и се създават условия за бъдещи конфликти и разрив.

Според фермана екзархията теоретично покрива всички земи, населени с етнически българи - историческите области Мизия, Тракия и Македония. Българите обаче са оставени сами да организират епархиите, което налага и след 1870 г. борбата с гръцкото църковно надмощие да продължи. Българските възрожденци и просветители полагат всички сили, за да успеят да използват големия шанс даден им от султанския ферман. И започват подготовка за голям първи църковно-народен събор. И той се провежда в Ортакьой.

Спомняте ли си от историята това име и какво ви говори? Навярно мнозина са го забравили, а друга част дори не са го чували. Ортакьой (на турски Средно село) освен, че е име на квартал в европейската част на Истанбул, е средищно място за българската общност в най-големия турски град. По време на Възраждането там живеят над 100 000 българи.

Точно в Екзархийския дом в Ортакьой през 1871 г. се провежда Първият църковно-народен събор. И дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна независимост дава резултат. 40 години нашите предци се борят за откъсване на голяма част от българското население от гръцко влияние от тези вековни клещи. Те са били буквално задушавани от хитрата и подмолна дейност на гърците. Борбата продължава от 1830 г. до 1870-а - годината, в която султанският ферман узаконява възникването на екзархията ни. Какво точно се случва тогава през 1871 г.? В Цариград се събират 500 от най-видните български възрожденци по онова време - чорбаджии, духовници, учители, лекари, търговци... В събора участват само 50 от тях - най-знатните. Задачата им не е лека - да изберат първия наш екзарх, както и Устав за управлението на Българската екзархия.

Съборът продължава няколко месеца и за първи екзарх е предпочетен Иларион Ловчански. Той отказва поради възрастта си и подава оставка. „Не ставам за тази работа“, заявява митрополитът на делегатите според спомени на някои от присъстващи тогава.

И съборът продължава до 12 февруари 1872 г., когато за Първи български екзарх е избран Антим Видински, останал в историята като Антим I. Логичният въпрос е защо него - та той не е извършил никакво геройство! Отговорът е - избран е по достойнство, защото е църковно лице от висш ранг.

„Братя, хайде да се снимаме всички за спомен“, казва след края на събора Паисий Пловдивски. Може би на съобразителността на митрополита дължим тази историческа фотография, на която виждаме 46 души - всички участници в едно от най-знаменателните български събития на XIX век.

Предисторията

Преди да се стигне до знаковото за историята ни събитие, каквото е съборът в Ортакьой, а преди него и обявяването на независима Българска Екзархия, се случва друго много важно дело - т. нар. Български Великден. На 3 април 1860 г. по време на Великденската служба в Цариград Илиарион Макариополски не съобщава името на гръцкия владика, а това се смята за отхвърляне зависимостта на българската църква от гръцката патриаршия. Съюзници на великото му дело са митрополитите Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Така тримата духовници се явяват трите стълба в 40-годишната борба за независима църква. Заради това си дело обаче през 1861-а те са низвергнати и са осъдени на заточение. Санът им е отнет, а на християните е забранено да общуват с тях.

Много интересен е моментът, когато Иларион и Авксентий тръгват за заточение. Българите в Цариград дръзват да се изправят срещу заповедта и на войската. Повече от 2000 души спират изпълнението на присъдата от 300 войници, като заявяват: „Кръвта си проливаме и владиците не даваме“. 10 дни народът отстоява и накрая идват четирима паши и 3000 редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма.

Зрънцето на Българския Великден обаче е едно друго събитие година по-рано. През 1859 г. в 100% българският град тогава Кукуш местните българи са недоволни от гръцкия владика и искат свое българско духовно лице. „Този ви е достатъчен“, мъчат се гърците да затворят устите на нашите. Българите обаче решават да действат по принципа на цар Калоян - отговарят „ние пък ще се обърнем към католическата църква“, свидетелстват документи.

Католиците отдавна са с мераци в района и веднага изпращат най-големия църковен дипломат по онова време Евгени Буре. От българска страна отвръщат с висока топка - Иларион Макариополски. Тогавашният предводител на кукушките българи - Нако Станишев, започва да играе и с едните, и с другите. Българите са непреклонни и гръцката патриаршия капитулира - усеща, че те ще отидат към Рим и решават да изпратят една много интересна фигура - младият Партений Зографски (1818-1876). Светското му име е Павел Хадживасилков, произлиза от богато семейство и е бил изключително начетен за времето си, роден е в Дебърско. Учи в Гърция, Париж и Санкт Петербург. Възпитател е на императорските деца. Партений се замонашва в Зографския манастир, става архимандрит, после е митрополит в Пирот, който тогава е български, Нишавски митрополит (1867-1874). Партений е достоен заместник на Макариополски в Кукуш.

Между другото при връщането си в Цариград от Кукуш Иларион Макариополски произнася една знаменита фраза: „Като не щеш владика, тогава изгони го от църквата, а като не щеш патрика (патриарха), не му споменавай името“. Точно това прави той година по-късно по време на Българския Великден.

Главните герои

Роденият в Елена Иларион Макариополски (1812-1875) е от големия род Михайловски, а светското му име е Стоян Стоянов Михайловски. Негов брат е видният учител от епохата на Възраждането Никола Михайловски, бащата на баснопиеца Стоян Михайловски. Още в ранните си години духовникът има тесни контакти с Георги Сава Раковски.

Авксентий Велешки (1798-1865) е другата важна фигура. Роден е в Самоков, а истинското му име е Авксентий П. Чешмеджиев. Той започна първо да служи в Рилския манастир, обикаля Балканския полуостров. През 1848 г. е назначен за Велешки митрополит и управлява Кюстендилската епархия. Умира след заточение.

Иларион Ловчански, който по-късно става Иларион Кюстендилски (1800-1884), е роден в Елена, светското му име е Иван Иванов. Той е имал много силна гръцка насоченост. През 1852 г. е ръкоположен за Ловчански епископ, но по-късно е изгонен от населението там. Става Кюстендилски митрополит, през 1868 г. се отказва от Цариградската патриаршия и се присъединява към българската църква. Погребан е в двора на Кюстендилската катедрална църква „Света Богородица“.

Антим I, или Антим Видински (1816-1888) е роден в Лозенград (сега в Турция), светското му име е Атанас Михайлов Чалъков. Учи в гръцко училище, след това отива в Света гора и приема името Антим. Обикаля цяла България, учи богословско училище на остров Халки. След това е учител в Лозенград, в Русия, Одеската семинария, служи из цялата Московска губерния. Той е изключителен богослов и е избран за ректор на най-известното богословско училище в турската империя на остров Халки. Реномето му е било толкова голямо, че избират него - българина, а не грък. През 1868 г. е назначен за Видински митрополит. След априлското въстание е заточен в Мала Азия. Антим е и първият председател на Първото Велико народно събрание в Търново след Освобождението. Умира във Видин, където е гробницата му.

Другият, който играе много важна роля в църковната борба на българите, е Паисий Пловдивски (1810-1872) - изключително интересна личност и много кротък човек. Той е роден в Янина (Гърция) с името Петър Зафиров. Има спорове за произхода му - едни казват, че е грък, а други че е погърчен албанец. След Българския Великден през 1860-а си подава оставката от Гръцката патриаршия. Паисий е заточен в Света гора. Интересна подробност е, че той в много близки отношения с архимандрит Василий, вуйчото на Васил Левски. Паисий е митрополитът, който отрязва косите на Апостола, когато става дякон.

„Свети Стефан“

Едно събитие в края на 19-и век се превръща в истински празник за местните християни - освещаването на българската църква „Свети Стефан“ в Истанбул на Рождество Богородично (8 септември 1898 г.). На 7 септември от гара София потеглят 22 вагона за там, а броят на туристите достига 740 души. След доста премеждия влакът пристига в Цариград чак на 9 септември. Така българите пропускат освещаването, но за да компенсират многобройните гости, Екзарх Йосиф I с още 8 митрополити отслужва нова тържествена литургия.

В двора на „Свети Стефан“ са погребани епископите Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки. Там е и гробът на Партений Зографски.

Публикувано от Мариела Бончева

Този уебсайт използва "бисквитки"