Ходжа и даскал в двубой

В мохамеданските села българският учител бил посрещан с ненавист, омраза и презрение

Отдавна минах осемдесетте, наближавам деветдесет, написах нещо - хубаво или лошо, - който иска ще го види, има го „черно на бяло“. Ала много остава замислено, пък несвършено. Повечето от него тъй и ще си остане - в главата ми, в бележници и папки. Реалист съм, никой от този свят не си е отишъл с убеждението: всичко, което трябваше да сторя, сторих го. И аз не съм изключение. Не е възможно.

За едно обаче няма да си простя, с отворени очи ще си отида, ако не стигна до някакъв завършек на темата за първите български учители след Освобождението в родопските селища с помохамеданчено население. Повечето от тях са апостоли-мъченици. Почти във всяко село първият български учител е бил посрещан „на нож“ - с ненавист, омраза и презрение. Повтарят се почти едно към едно и условията, при които учителите в началото е трябвало да живеят и работят - най-често в една стаичка с ходжата, с когото делят малкото пространство, понякога и оскъдната храна, трудносе понасят, но се търпят, придържат се към „колегиален“ тон и тихомълком всеки се надява за надмощие в чистите детски души.

Стаичката за живеене е и помещение за учебни занимания. В повечето случаи това е така наречения „мектеб“ - начално мюсюлманско училище, обикновено към джамията или в „мечит-а“ (малък молитвен дом). В него няма чинове, няма елементарни пособия. Инвентарът е: дряновата тояга на ходжата, овчата кожа за кланяне и ниската дървена табуретчица, на която се поставя Корана. Има и ибрик (меден съд за вода, във вид на кана), но той е за специални нужди - за миене преди кланяне и подмиване… При такава обстановка общо взето започват своята работа първите български учители в родопските села с помохамеданчено население. А защо се насочвам само към българомохамеданските селища? Защото там са големите учителски драми, не рядко, за съжаление, и трагедии. В първите години след Освобождението и голяма част от българите християни не са особено загрижени за образованието на децата си, в подрастващите те виждат преди всичко помощници в кърската работа. И все пак учителят при тях е на почит, първенците и хората от еснафа дават „мило за драго“ да го имат, знаят, че без него децата им ще са наникъде в живота. Той, учителят, е основното светило по пътя към успеха. Друго е разбирането у помохамеданчените. На тях няколко века им е внушавано, че те са временно на тая земя, живота могат да прекарат как да е, вечното и хубавото е „горе“, в невидимия „друг свят“, за него трябва да се готвят. Как да стане това, единствено ходжата може да каже. И той го казва: с молитви, покорност и себеотрицание. Тия изисквания трябва да възприемат и децата още от ранна възраст - четири години, четири месеца и четири дни се смята за най-добро начало за посещение на „мектеб“-а, в който главно действащо лице пак е ходжата. Пред него всеки ден коленичат дечицата, повтарят в един глас думите му, сричат текстове от Корана, заустяват молитви, които не разбират. Усвоили са „елиф-ът“(арабската азбука), но не могат да пишат. То и ходжата горе-долу толкова може, той обаче е със самочувствие на най-знаещия и праведен човек в селото, когото всички и за всичко трябва да слушат. Най-важното е да не се изтърват децата да се отклонят от вярата. Тъй е било през турско време, така ще продължава и десетилетия напред.

Но и българските учители идат с намерения и амбиции. Тяхната цел е да отнемат подрастващите от костеливата хватка на невежеството, на първо време поне да ги научат да четат и пишат на езика, който говорят. Ходжата обаче има превес, набрал е преднина, на негова страна, с малки изключения, са и родителите. А повечето от учителите са от вътрешността на страната - млади, неопитни, току-що завършили педагогически училища, голяма част неприети на работа в родните краища, поради политическа „неблагонадеждност“, но нямат представа какво ги чака и в селата, към които са се запътили. Някои още при първия сблъсък с невежеството и нищетата се връщат там, откъдето са дошли. Други ще съжителстват година-две с ходжата, но и те повече няма да издържат и ще си потърсят друго място за професионална реализация.

През 1922 г., след принудителното преместване на Живка Петрова в Катранчукур, в Беден за учител е назначен Дамян Каров, който трябва да осъществи опитите на предшествениците си да задействат в селото българско училище. „Беденци се зарадваха на моето пристигане толкова, колкото биха се зарадвали, ако им пуснеха в джамията свине“ - пише в спомените си Каров. Родителите го гледат накриво, един от тях изрича: „Ти ли се намери най-сербез да дойдеш тука? Ние изподихме (изгонихме) една даскалица, ам тебе какво да те правим?“ Новият учител е все пак мъж, при това е от близката Широка лъка, известно му е настроението на тукашните хора, познава обстановката, а и при нужда може да се облегне на зет си, който е секретар-бирник в селото и много не си поплюва… Нему му викат Синапя, което ще рече „лют“, с остър характер човек. За училище е предвидена една стая в старата схлупена сграда на бившето медресе, в която и ходжата пребивава. В „класната“ стая, без никакви учебни пособия, Каров сварва петдесетина деца, насядали направо на пода, на колене. И пред всяко - разгърнат Коран! Всички едновременно уж четат на глас, а всъщност повтарят наученото наизуст. При запознанството си, ходжата нарича новодошлия учител „колега“ и се хвали, че владее шест „диля“ (езика). И за доказателство почва да брои: „ен, дьо, троа…; айн, цвайн, драйн…; ена, диа, триа, тешера…“ Каров пита „колегата“ само толкова ли знае от шестте езици? „То стига“ - самодоволно отговаря ходжата. „Когато влязох при децата - продължава спомените си Дамян Каров, - всички отправиха погледите си към мене и зачакаха какво ще им кажа. На първо време им разказах една увлекателна приказчица. После им изпях една песенчица. Накрая нарисувах на стената птичка и цвете. Смятах да приключа, но децата завикаха: „Даскале, седи още, разказвай ни!“

Какво обаче се изучава в частните българомохамедански училища? През пролетта на 1924 г. при ревизия на училищата във Високия район на Чепинско, пещерският помощник-училищен инспектор забелязва, че близо половината от учебното време на учениците в І и ІІ отделение е заето с четене на Коран, с турско четене и писане, с турско пеене.

Ето и седмичната програма на началното училище в махала Пашова:

Понеделник: Коран, Турско четене, Турско смятане, Българско четене, Българско писане

Вторник: Смятане, Предметно учение, Българско писане, Рисуване

Сряда: Смятане, Българско четене, Българско писане, Гимнастика

Четвъртък: Българско четене, Смятане, Предметно учение...

Петък: Коран, Турско четене, Турско писане, Турско пеене

Събота: Коран, Турско четене, Турско писане, Коран...

Владимир Арденски е роден на 25 септември 1929 г. в крайграничното родопско село Сивино. През 1953 записва журналистика в СУ “Климент Охридски” и още като студент започва работа във вестник “Родопска правда”.Работил е в Радио София и в списанията “Родопи” и “Отечество”. Автор е на 10 книги и хиляди публикации във всекидневния и периодичен печат. Предлагаме ви откъс от най-новата му книга “Първите”, чиято тема е за първите български учители след Освобождението в родопските селища с помохамеданчено население.

Публикувано от Труд

Този уебсайт използва "бисквитки"