„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет - Варна проф. Красимир Иванов, ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” проф. Любен Тотев, който е и председател на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов, ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” , проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова, президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", доц. д-р Григорий Вазов, ректор на Висшето училище по застраховане и финанси, проф. Митко Георгиев, ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия, проф. Стоян Денчев, ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, и проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София.
Днес продължаваме с материал на проф. Станислав Семерджиев, ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“.
Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. „Труд“ ще ги публикува всяка сряда.
Само комплексната оценка на постиженията създава обективност
Има седем пункта, които според мен са ключови за системата на висшето образование, за да може то успешно да обслужва обществените потребности в следващите поне 20-30 или дори 50 години.
Първо, стимулиране на креативността, или казано на прост български език – развитие на творческото мислене. Всички световни социологически изследвания показват, че представите на работодателите за бъдещето на бизнеса, независимо какъв е той, задължително включват на едно от първите три места „креативността“ като ключово качество на „идеалния“ работник.
От тази гледна точка, още от началното образование програмите трябва да включват обучение във всички видове изкуства – и това да продължава в средното и висшето образование. Това не означава стремеж да създаваме от всяко дете или младеж човек на изкуството. Това означава да отключим неговия творчески потенциал, за да може впоследствие, като зрял човек да подхожда към всяка задача със собствена представа за нейното изпълнение, с набор от алтернативни решения, каквито и да са проблемите.
Второ,
интензификация на учебния процес,
т.е. на овладяването на знания и умения. В наше време, колкото и да не ни се иска, човек задължително е поставен в условията на свръхдинамично развитие – и на света около него, и на самия него. От тази гледна точка интензификацията на получаването на познанието и на овладяването на уменията е задължителна, за да може той да се впише по-удачно не само в пазара на труда, а изобщо в живота. Почти навсякъде образованието все още се изгражда екстензивно – всяка седмица студентът получава знания и умения „на час по лъжичка“ – т.е. пет, десет или петнайсет предмета (учебни дисциплини) се изучават по два, три или пет часа и това продължава година, две, три и до края. При такъв график, надупчен като швейцарско сирене, всъщност няма количествени натрупвания, които да водят до качествени изменения, както гласи популярния физичен закон. Подобни натрупвания се получават само модулно, в рамките на една до три седмици, наситени от сутрин до вечер с не повече от три теоретични предмета, последвани от две до шест седмици чиста практика, в която да проличи докъде са усвоени познанията. И после – ново завъртане на спиралата, на по-високо познавателно равнище или със съвсем различен познавателен материал. Всъщност, това не е някакво откритие. Така се изучава чужд език от поне 50 години насам, така от десетилетия се подготвят спортистите преди всяко важно състезание, така разпространяват вече сериалите си всички модерни компании като Netflix и Amazon.
Трето,
дистанционно обучение.
Във века на масовизираната информация и глобалната комуникация, ние продължаваме да седим в аудитории, да преразказваме достъпна фактология и дори буквално да четем лекции, написани преди кой знае колко години – пълен абсурд. Като човек в сферата на изкуството, аз естествено съм за „личния контакт“. От друга страна, категорично смятам, че е задължително студентът да получи поне няколко месеца предварително всички материали за дисциплината, да ги разучи и даже да получи конкретна практическа задача върху тях. Ако са придружени и от видео – още по-добре. А в аудиторията, ако въобще има такова занимание, трябва да се провежда беседа, разговор, семинар за тълкуване и анализиране на придобитата информация, за изграждане на асоциативните й връзки по конкретни теми, за прогнозиране на развитието им… Дистанционното обучение би трябвало да бъде ключът към осъществяването на този модел. Разбира се, има области, в които това е по-малко възможно, но има и много такива, в които може да се случи, без какъвто и да е проблем.
Четвърто,
интердисиплинарно синхронно
познание.
В момента системата все още е насочена към производството на „тесни“ специалисти. Само че регулираният пазар на труда отдавна умря. За да може въобще да се впише в днешния ден, човекът трябва да е бил най-напред „широк“ специалист, а впоследствие да се е профилирал тясно. За да може да се изгражда и развива в дълбочина, трябва първо да е минал през ширината, т.е. да разбира процесите в тяхната съвкупност и спрямо различни (понякога дори взаимоизключващи се) гледни точки, а не само в тяхната изолирана лабораторна функция. Например, в петия ден на модула „Античност“ от предмета „Световна култура“ се занимаваме с разцвета и упадъка на Елинизма (от 4-ти до 1-ви век пр.н.е.) – какво се случва в областта на изящните изкуства, в областта на музиката, в областта на театъра, в областта на литературата и философията и т.н. – т.е. в залата трябва да са едновременно и преподавателят по театър, и този – по музика, и онзи – по митология, и другият – по изкуство, и всички заедно да осветляват темата, да се допълват, да спорят, да включват студентите в един многоаспектен синхронен анализ на епохата и нейните жалони.
Пето,
екипна работа.
Очевидно е, че обществото се виртуализира, тоест човек става все по-сам и индивидуализиран като начин на живот – и това е погрешна стъпка в прогреса на цивилизацията. Тя ще се изживее, но ще донесе много беди. Фактът, че днес всеки си вярва, че животът му зависи от самия него и се изживява като специалист по всичко е път, от който няма изход. Насърчаването на студентите да работят в екипи, дори когато това не е задължително за успеха на задачата, е начин за справяне с насилственото ни „мрежово“ социализиране, водещо до пълно самозабравяне и отчуждение.
Шесто,
интернационализация на учебното съдържание.
Много често задачите, които даваме на студентите за решаване, са насочени към националната среда. Това е един от факторите, които също влияят върху емиграцията на „мозъци“. Студентът предварително знае, че обучението, което ще получи в България няма да му даде възможност за лесно намиране на работа в света (или поне – в Европа). Вече трета година публично повтарям, че мотото на нашето образование трябва да бъде „Учи в България, завладей света!“ – засега това е мото само на НАТФИЗ. От друга страна, непрекъснато се оплакваме, че няма достатъчно чуждестранни студенти. Бих казал, че не само битовите условия, а именно липсата на такъв тип интернационализация на обучението е в основата на този проблем. Естествено, той се допълва от изконните ни шовинизъм и ксенофобия – „Всеки, който и откъдето дойде – е заплаха!“
И седмо,
комплексна оценка на постиженията.
Тя трябва да включва три сегмента: специализираната аудитория на преподавателите, колективната колегиална аудитория на състудентите и широката потребителска аудитория. Специализираната оценка на преподавателите трябва да е перманентна, средноаритметична от цялостното представяне на студента в процеса на обучение. Колегиалната оценка от състудентите трябва да включва набор от показатели, по които всеки колега задължително да оценява всичките си колеги. Само така се изграждат хора, които мислят екипно, а не са „индивидуални играчи“.
И накрая, потребителската оценка трябвало да покаже как непредубеденият ползвател оценява продукта, създаден в резултат на обучението, независимо дали става дума за инженер, за лекар или за пианист. Единствено в своята съвкупност трите компонента създават максимално желаната обективност.