Третото допълнено издание на „Дипломация в зоната на кактуса” за пореден път ще разкрие подробности около живота на родните политици и дипломати от близкото минало. Авторът Богомил Герасимов разказва за своята кариера, която започва от най-ниското стъпало – аташе в Индия, за да стигне до най-представителния дипломатически пост в чужбина – посланик в Мексико. Макар да говори открито за всички свои колеги и съвременници, с които се е срещал по време на дългогодишния си стаж, Герасимов поставя няколко ясно отличими акцента в книгата си.

Най-много място в „Дипломация в зоната на кактуса” е отделено на българо-мексиканските отношения. Авторът не скрива възхищението си от личности като двамата мексикански президента – Луис Ечеверия и Хосе Лопес Портильо, с които успява не само да си сътрудничи добре, но и да стане техен близък приятел. Не скрива и интереса и уважението си към мексиканската култура и темперамент, към признателността и лоялността на мексиканците като нация. Разказите му за тези техни качества са вълнуващи и впечатляващи.

Друг акцент в книгата е честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Това събитие е тържествено отбелязано в Мексико, а мексиканският президент Хосе Лопес Портильо посреща делегация от България, водена от Людмила Живкова.

Богомил Герасимов отделя специално внимание на председателката на Комитета по култура – Людмила. Той разказва подробно за приятелството си с нея, за техните срещи и разговори и излага своята теория за загадъчната й смърт.

„Дипломация в зоната на кактуса” е написана увлекателно и без претенции, че представя единствената истина. Авторът само е предал фактите и събитията, на които е бил свидетел и е оставил читателят сам да направи своите изводи. Всичко това прави книгата интересна и любопитна не само за съвременниците на героите в нея, но и за всеки, който се интересува от този период от нашето минало.

„Дипломация в зоната на кактуса – допълнено и преработено издание”, 472 с., цена: 14.99 лв.

Вместо увод

Искам да въведа испанската дума “пендехо” в българския език. Според речника на Испанската кралска академия така се наричат космите под мишницата. Същият речник обаче уточнява, че в Латинска Америка тази дума се употребява за човек глупав и невежа. Всъщност нейното значение може да се разшири и да покрие такива определения като тъпак, инат, егоист, суетен, смотаняк, твърдоглавец, вироглавец, чудак, будала и т.н. В традиционните анекдоти габровци обичат да се правят на пендеховци, като изписват фирмите на магазините си с грешки, защото като мине някой умник, току-виж си казал: “Я, какъв будала е отворил магазин!... Защо да не вляза, сигурно лесно ще го излъжа!”

Хитрият търговец от Габрово явно не е истински глупак, а някакво друго, по-сложно животно. Като него, от същия вид, се срещат из Шопско, из Шотландско и чак в мексиканския град Монтерей. Бих казал, че ги има навсякъде.

През годините, които прекарах в Мексико като посланик на България, научих, че Монтерей няма световната слава на Габрово, но също се населява от хора, стиснати и предприемчиви, весели и гостоприемни. Монтерей няма Дом на хумора и сатирата, нито Етнографски музей като Габрово, но е родно място на ПУП, тоест Партидо унико де лос пендехос, което в превод ще рече Уникална партия на глупаците.

Мотото на ПУП е прочутата мисъл на Сократ: “Аз знам, че нищо не знам”. Основателят на ПУП Ерменехилдо Л. Торес отбелязва, че всички ние сме само големи, чудесни... глупаци и максималната глупост е да не го признаваме!

В Монтерей пристигнах по покана на кмета Педро Ф. Кинтанийя Кофин. Разкарвах се там по разни изложби и конференции, давах интервюта на журналисти. Тогава поканих дон Педро да посети България и по-специално град Габрово. Той пък ми връчи в красива рамка една забележителна грамота, с която бях обявен за почетен гост на Монтерей. Когато останахме сами в неговия кабинет, дон Педро каза: “На някои от нашите гости, но не на всички, ние предлагаме да станат членове на ПУП. Нали разбирате – това е хем на шега, хем нещо сериозно. След всичко, което ни разказахте за България и Габрово, ние решихме, че само българин нямаме за член и този дефект трябва да се отстрани”.

Вечерта дузина достолепни люде ме чакаха пред кметския кабинет. Дон Педро ни покани в заседателната зала. Нямаше съмнение, че той бе един от ръководителите на ПУП и участваше в “изпитната комисия” за нови членове. Тя се ръководеше от самия основател и председател на ПУП Ерменехилдо Л. Торес – един чевръст веселяк, винаги готов да се засмее и да накара и другите да се смеят. Той удари с чукче по масата, за да даде ход на заседанието, и се обърна към мен:

– Сеньор ембахадор, вие твърдите, че знаете какво е ПУП и какви са целите на нашата партия. Това не е достатъчно, за да станете неин член. Ще ви зададем няколко въпроса и от отговорите ви ще решим дали сте подходящ. Съгласен ли сте?

– Щом съм седнал пред вас...

– Какво е вашето мнение: човешката глупост наследствена ли е, или се придобива след време?

– Човек наследява по рождение много черти от родителите си и с течение на времето ги развива.

– Какво ви подшушва подсъзнанието за вашето невежество?

– Не се срамувай, другите не са по-малко невежи!

– Може ли да се скрие глупостта?

– Може... за известно време. Като шилото в торба.

– Има ли според вас глупаци на други светове?

– Мисля, че глупаци има навсякъде по планетите във Вселената, но те вероятно се зареждат от Земята.

Всички в залата избухнаха в смях. Дон Ерменехилдо погледна колегите си с доволно изражение и каза:

– Какво, мисля, че става, а?

Така бях приет за член на ПУП.