Галеристът от Ню Йорк Стефан Стоянов представя 9 дами от 3 континента на изложба в “Аросита”

-Как стигнахте до Ню Йорк и до своя галерия там?

-Аз живеех в Париж, бях емигрант, следвах бизнес администрация, работех 5 различни работи, но вътре в себе си знаех, че ми е предопределено да стана галерист в Ню Йорк. И то се случи, понеже от много млад мечтаех за това. Много е странно това усещане.

Но в Америка всъщност отидох, защото бях влюбен в една американка, живеех във Вашингтон. Първият път, когато физически се оказах в Манхатън, се изплаших. Хем все пак бях живял в Париж, но такова чудо като Ню Йорк... Почувствах се смазан от всички тези небостъргачи и от това, че не можеш да видиш небе. Трябва да огънеш врата си на 90 градуса, за да погледнеш нагоре. Но Ню Йорк е пълен със слънце и светлина и човек трябва просто да се научи къде да търси светлината. И в преносен смисъл.

На следващия ден попаднах в Сохо, който тогава - през 90-те, беше Меката на съвременното изкуство. Ние, галеристите там, сме като чергари. Вечно се местим. Има си обособени улици с галерийки, но на всяко десетилетие сменяме локацията. Процесът е следният: отиваме в райони, където е несигурно, неспокойно, има престъпност, дрога, бездомни. Облагородяваме района, след нас идват приятните кафененца и малки бутици и към 10-ата година пристигат големите бутици и ... ни изритват. Наемите стават непоносими.

От 2000 до 2009-а такъв район беше Челси, но още през 2008 г. аз бях сред първите четири галерии, които стъпиха в Лоуър Ийст Сайд. Там през 80-те е ъндърграунд сцената с музиканти и художници, после запустява и става много опасен.

След нас дойдоха бутиците и ресторантите и районът стана топ ъф дъ топ на всичко, което бе модно в момента. Цените скочиха неимоверно, нелогично и сега наемите са поне с 200 % по-скъпи.

-Пак ли се местите?

-За мен това е добре, защото аз и като индивид търся промяната.На 4-5 години ми омръзва стила на изложбите, които подреждам, авторите, които излагам.

-Как ги подбирате за изложбите си?

-Трябва наистина да съм влюбен в тях. Това е единственото условие за мен, защото само така мога да ги промотирам честно и убедено и да ги продам. Дори творбите да са много комплицирани.

Отнема доста време от момента, в който се запозная с даден автор докато се получи пълния интелектуален синхрон помежду ни. Това е процес на узряване, понякога и от моя страна.

Ето например живописните платна на Миряна Тодорова отразяват точно моите чувства, попаднал в Манхатън за първи път. А в началото не я харесвах. Тя идваше в галерията, следваше в School of Visional Arts и беше най-блестящата при защитата на тезата си.

- Изложбата тук в “Аросита” включва фотография, живопис, стъклопис под заглавието “До сърцето на една жена?

- Заглавието е подлъгващо е, то е напълно иронично. Трябва да има хумор, иначе животът ще е ужасно скучен.

-Как я събрахте?

-Това е тема, която ме интересува. Аз обикновено правя една изложба и след 4-5 години – защото и аз израствам като индивид, а темата ми е близка и продължавам да си я дълбая – отново ми се приисква да я превърна в изложба. И тогава вече е по-дълбока и осъвременена.

Творбите на Миряна например като замисъл не са феминистични, но усещането на индивида, смазан от мегаполиса и в същото време алюзията за общественото пространство, пронизано от тръни, което ни затормозява и хем сме в него, хем искаме да избягаме, е общочовешки проблем.

- Защо решихте да правите изложба тук? Това е първата от три, които ще представите в “Аросита”, нали?

- Бях тук през декември, имаше една доста приятна разпродажба, накупих подаръци, произведения на изкуството, за по 50 лева. Така се заговорих с Роси Гецова (галеристката на “Аросита”) и тя сподели, че заминава за Ню Йорк, иска да си направи пауза. И ето сега аз съм тук до края на април.

Миналата година направих в София две изложби, но в музейно пространство. В галерия е съвсем различно, тя предполага експерименталност и по-малки формати.

- Вие имате наблюдения върху сцената на изкуството там и тук и положението на художника. Младите у нас например още в академията са принудени да работят разни странни занятия, притиснати от нуждата за прехрана.

- В Америка държавата почти не участва в сферата на културата. Няма министерство на културата. Всичко е частна инициатива и спонсорство. Само пазарът регламентира и частното спонсорство. Разликата е, че там има индустрия и пазарът регламентира. Но животът на един млад автор – трябва да сме напълно честни – е безумно тежък. Там можеш да умреш като куче, особено ако си чужденец. Затова се възхищавам и на български, и на чужди автори, които остават и се борят, за да устоят.

Защото колкото и голям да е пазарът на изкуство – нищо не е гарантирано.

В Ню Йорк има 5 хиляди галерии и над 200 хиляди художници. Помислете само за пропорциите, конкуренцията е ожесточена. Та и там авторите са принудени да работят какво ли не.

Между тук и там има и културни разлики – в натрупванията, в традициите, в кодовете, които са допълнителни предпятствия за реализирането на един чуждестранен автор. Както и тук предполагам.

Освен това Америка е империята в момента и има империалистичното мислене. Никой няма да го признае, но е така. Един колекционер дори за инвестиция ще предпочете нюйорски пред европейски автор. Става въпрос и за различия в естетиката.

- Вие показвате ли там български автори?

- Самостоятелна изложба съм правил единствено на Хубен Черкелов. Но през годините естествено, че съм помагал, включвал съм български автори в групов контекст: Миряна, Даниела Костова, да не изреждам. Още от самото начало съм помагал с каквото мога, например как да се представят, как да подготвят портфолио или да отидат с името ми в друга галерия галерия.

- Как върви там пазарът на изкуство? Интересът е по-голям, нали?

- Да, въпреки че след като настъпи кризата, месеци наред може нищо, ама съвсем нищо да не продадеш. И има месеци, когато изведнъж става бомбастично. Вече няма никаква логика. До 2008 г. живеехме в някаква странна напомпана икономика и беше значително по-лесно. Сега за малките и средни галерии е изключително трудно – говоря за продажби на цени до 100 хиляди долара. Пазарът между 2 и 5 хиляди си съществува, от 5 до 20 хиляди е тежко пострадал, най-добре е пазарът на много високите цени, но тук става въпрос за инвестиции.

- Какво още ще направите в “Аросита”?

- Втората изложба ще е пейзаж, но решението е по-нестандартно: “какво можем да видим като пейзаж”. Ще има и препратка към класическия, но аз обичам да създавам еклектика, да смесвам стилове и медии, за да разкажа една съвременна история! Уважавам фокусирането на куратори и колекционери, но аз не функционирам по този начин. Обичам микса в желанието си да бъда напълно съвременен. Защото все пак живеем в епоха на интернет, фейсбук, инстаграм. Но това е моето мнение и не го налагам, а го следвам. Третата може би ще е абстракция, защото забелязвам в България една липса на отношение към абстракцията. Навряно с трима автори.

Основната ми идея е да правя изложби и на български и на чуждестранни автори, защото трябва да се мисли за диалог. Концептуален, визуален, и да променя едно статукво или страх от чуждите. Това, което винаги ме е дразнело в Ню Йорк, но съществува и тук под друга форма.

- Сега срещате 9 дами от три континента.

-Три са българките, две американки, другите са французойка, кубинка, австралийка и норвежка. Това са автори, с които съм работил, или какъвто е случаят с Тамара Дийн, която просто искаше да участва в моя изложба. И аз бях възхитен от нейните фотографии. Дори не ставаше въпрос да я презентирам. Продава много добре и това е последната й фотография от много успешна и скъпо продадена серия. Тамара каза на дилърите си: “Тази работа няма да я продавате, колкото и да ви предлагат, искам да отиде със Стефан в България.” В нея няма ирония, но има много романтика и физическа красота. Сложих я на финала, за да има надежда в изложбата. Но пък пластиките на Катя Гецова са с много хумор.

Най-известната авторка в изложбата е кубинката Мария Магдалена Кампос Понс, една от звездите на последното венецианско биенале, с фантастична кариера в Америка и Западна Европа. Много интересна е и французойката Амели Шабан. Тя има странни препратки. Едната й работа препраща към китоловците, които добивали мас за светлина, използвала се е за свещи през XVIII век. Те са търсачи, откриватели, каквито са и художниците.

- Откриващата ме смущава, доста е клиширана и като идея, и като реализация.

- Хедър Бенет нарочно работи с клишета, тя е и автор, и модел. Поставя се в стереотипни ситуации, идеята е за мястото на една жена в обществото днес. Хедър е новата вълна на фемизнизма, тя говори по много тънък начин за манипулацията, за експлоатацията на женското тяло в индустрията, в киното, в рекламата. Продават ни всевъзможни образи, но забравяме за истинския човек зад образа. Ето една дама, фрустрирана от любовника си. Много обичайна ситуация. Хубавото е, че както виждате, тя провокира.