Кметицата на Париж похвали малийски имигрант, спасил дете

Извънредно положение в щата Мериленд заради наводнения

Пентагонът: Военни кораби на САЩ законно провеждат операции в Южнокитйско море

Православните християни честват Свети дух

Изтеглете безплатното приложение “Европейски път – Монтана”

На 28 май 2018 да почерпят

Оливия, Рафаел, Ния и Виктория отиват на финал в “Гласът на България” Победителят ще бъде избран на 3 юни

Джон Траволта влезе в кожата на мафиотски бос В Кан беше за първи път със семейството си и се разкърши с рапъра 50cent

ГЕРБ печели изборите в Галиче

Лорис Кариус – Виновникът

Шествия на привърженици и противници на крайната десница в Германия

Участници от MasterChef демонстрираха умения пред над 120 гости

Китай предупреди САЩ да не нарушават териториалния му суверенитет

Зрителите решават кой отива на финала на „Гласът на България“

Колите на водород идват и у нас Още през 2019 година возилата на бъдещето ще бъдат достъпни

За медиите и други демони

Покрай историята с акушерката, пребитото бебе и клипа, който се върти неуморно, се сетих как преди петнайсетина години Милена Милотинова излъчи в ефир онова рязане на глава. Нощи наред след това не можех да заспя, защото ми беше пред очите, а когато все пак успявах, се стрясках насън. Днес мога да изгледам всичко, да се потреса, може би дори да поплача. И да го забравя. Защото идва следващото. Допускам, че не съм само аз.

Онова рязане на глава премина някаква граница, която дотогава все пак – дали от еснафско благоприличие, или от нещо друго (може би ще е прекалено патетично да го нарека „остатъци от човещина”) – не си позволявахме да прекрачим. Точно така, не си позволявахме. Не само медиите, а и ние като респондент. Донякъде наивно, допускам, че медиите се интересуват основно от рейтинг (съответно пари), затварят си очите за някои етични норми и мислят „на парче”. Или „на новина”. Не вярвам, че си дават сметка за последствията в дългосрочен план.

Мисленето „на парче” е това, заради което снегът ни изненадва всяка зима. И въобще не е толкова безобидно, колкото изглежда. Нас продължават да ни изненадват престъпленията, жестокостта, липсата на емпатия, липсата на граници. Всеки път поотделно и всеки път замалко. Възприемаме нещата като феномен, не като процес. Но процесът не се интересува как го възприемаме ние, той продължава да се случва. С активното ни участие. Социалните мрежи преподредиха статуквото и превърнаха всеки от нас в медия. Медиите тиражират клипове, съдържащи насилие, заради рейтинг (съответно пари). И да е възмутително, поне е разбираемо като мотив. По-важният въпрос е защо го правим ние. Какво печелим от това? Популярност? Може би, но едва ли. Утвърждаване на собствената праведност? Ако имаме толкова силна нужда да се дефинираме пред света като праведни, дали пък сме толкова сигурни в себе си? Първичната жажда за кръв, ужас и тръпка като мотив е нещо, което допускам с нежелание.

Всъщност в цялата ни истерична консумация (и разпространяване) на лоши новини виждам страх. Безпомощност. Неспособност за осмисляне на причинно-следствени връзки. Реагираме като първобитни хора на слънчево затъмнение, защото подсъзнателно смятаме, че нищо не зависи от нас. В този враждебен, първобитен свят страхът се притъпява с жертвоприношения, с линч, с ответна агресия. Ако има нещо по-страшно от престъплението, това е саморазправата. Защото тя е знак за болно общество, за неработещи институции, за липса на държава.

А най-страшното е, че всяко чудо е за три дни. Буквално. Защото идва следващото, облечено като „новина”. За три дни можем да видим какво се случва, но не и да се запитаме защо се случва. Да се възмущаваме „на парче” и после да забравяме, докато следващото парче ни изненада. Пак. И на следващото парче пак ще танцуваме с медиите, защото за този танц трябват двама. И все пак – понякога не е лошо да отказваме. Наистина.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.