Поредицата “Видни българи, убити от българи” е подбрана и подготвена от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В нея авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята ни, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. Миналата събота публикувахме разказа му за края на Яне Сандански, Наум Тюфекчиев, Михаил Такев и Гьорче Петров. Предлагаме ви четвъртата част от поредицата.

Александър Греков (1884-1922 на 37 г.) е известен като дипломат и политик, но аз бих посочил на първо място, че той създава вестник „Слово” (11.4.1922), един от най-влиятелните вестници до 1944 г., наречен „професорският вестник”. Греков е убит пред дома си на ул. ”Гурко” 48 (21.5.1922, неделя). Смята се, че това е дело на анархисти. Като главен редактор го наследява проф. Никола Милев, който също е застрелян по съвпадение на същата дата (21.5.1925). Третият редактор, Тодор Кожухаров, също загива - осъден от Народния съд и разстрелян (1.2.1945). Александър Греков получава солидно образование - завършва право във Франция, завръща се в България през 1909 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи, владее 4 езика. Бил е пълномощен министър (посланик) във Франция (1915), в Швеция (1915-18), в Швейцария (1918-19), а след това е делегат към управлението на окупираната Западна (Беломорска) Тракия (1919-20). Напуска министерството поради несъгласие с политиката на Стамболийски и се занимава с журналистика, но участва и в основаването на формацията Народен сговор (1921), избран е за неин председател. След това започва да издава в. „Слово” (10.4.1922), който става трибуна за критиците на земеделския режим. Когато е убит Греков, председател на Народен сговор става проф. Александър Цанков. Опелото на Греков е извършено от софийския митрополит Стефан в църквата „Света Неделя”, присъстват много видни личности.

Делото на Александър Стамболийски (1879-1923, на 44 г.) е получавало различни оценки, но съдбата му е трагична и заслужава внимание. Той учи агрономство в Мюнхен, но заболява от туберкулоза и прекъсва. Един от участниците в основаването на БЗНС в Плевен през 1899 г.. Създава и дълги години е главен редактор на в. „Земеделско знаме”. От 1908 г. той е реалният водач на БЗНС, успява да преобрази движението в партия, избран е за народен представител (1908-1911). Стамболийски е републиканец и през 1911 г. протестира срещу промените в Търновската конституция, след това е против участието на България в Първата световна война. От 1913 г. отново е народен представител, но между него и цар Фердинанд става остра свада (1915) и той е осъден на доживотен затвор. Събитията обаче налагат през 1918 г. да бъде освободен, за да преговаря с въстаналите войници. Вместо това той става председател на Радомирската република. След погрома се укрива, а после е амнистиран (декември 1918).

Странностите в неговата съдба продължават - той става министър в коалиционното правителство на Теодор Теодоров (януари 1919), участва в мирните преговори в Париж, а след отказа на Теодоров да одобри текста, той става министър-председател (27.11.1919) и подписва Ньойския договор. На нашата страна се налагат тежки санкции - Румъния взема Южна Добруджа, Сърбия - Западните покрайнини, Гърция - Беломорска Тракия.

На 21.5.1920 г. БЗНС спечелва изборите и Стамболийски съставя самостоятелно правителство. Той активно участва в Обеществото на народите, изгражда добри отношения със съседите ни - сърби, хървати и словенци, одобрява идеята за федерация и с това си спечелва ненавистта на ВМРО. Стамболийски провежда значителни реформи - по негово време се създава трудовата повинност, за да замести донякъде армията, ликвидирана по мирния договор, с поземлената реформа ограничава размера на притежаваните земи. Стамболийски създава Оранжева гвардия и с нейна помощ установява в страната диктатура. Наложено му е да приеме (1921) около 24 000 войници и офицери от емигрантската армия на Врангел, бегълци от съветската власт на Ленин в Русия. Те обаче са противници на властта и на 11 май са разпуснати, част от офицерите са арестувани и екстернирани, закрита е и руската легация в София. През 1922 г. след референдум са осъдени виновниците за националните катастрофи. Но режимът преследва не само буржоазната опозиция, а и БКП. На 23.3.1923 г. Стамболийски подписва Нишката спогодба със сърби, хървати и словенци, готви се да включи страната ни във федерация. Това действие обединява срещу него много политически сили и организации. Та се стига до 9.6.1923 г., когато той е свален от власт с военен преврат. Комунистическата партия остава неутрална. Военният министър Иван Вълков дава заповед Стамболийски да бъде убит. Той е заловен на 13.6.1923 г. и е отведен в неговата вила край с. Славовица, Пазаржишко. Там е убит по крайно жесток начин - заставят го да лази, яхват го и пробождат с ножове, докато умира от кръвозагуба. Той има много публикации, само на политически теми.

Съратник на Стамболийски е Райко Даскалов (1886-1923 на 36 г.). Той завършва финанси в Берлин (1907-11) и след това е доброволец в Балканската война. Сближава се с Цанко Церковски (1903), който го привлича към идеите на земеделската партия и той става член на БЗНС (1911), сътрудничи на в. „Земеделско знаме”, а след това е осъден на 8 години затвор (1916). Помилван е и освободен заедно със Стамболийски (25.9.1918), а двамата са изпратени да убедят разбунтувалите се войници да отидат на фронта. Вместо това те застават начело на протеста и обявяват Радомирската република. След погрома Даскалов се укрива. Амнистиран е през декември 1918 г. и се включва активно в политиката - бил е депутат (1919-1923), министър в правителството на Стамболийски (негов кум) - на земеделието и държавните имоти (1919-1920), на търговията, промишлеността и труда (1920-1922), на вътрешните работи и народното здраве (1922-1923), настоява за закриване на ВМРО, дава идеята за поземлена реформа, популярен оратор е. Освободен е като министър и е назначен за пълномощен министър в Прага (февруари 1923). Месеци след това е осъществен превратът (9.6.1923), Стамболийски е убит, а Райко Даскалов организира в Прага Задгранично представителство на БЗНС, издава в. „Земеделско знаме”, но е убит от пратеник на ВМРО (26.8.1923). Светла Даскалова, която дълги години (1966-1990) бе министърка на правосъдието, е дъщеря на неговия брат Стефан Даскалов, деец на БЗНС. Тя издава два тома с негови творби (1986). Останките на Райко Даскалов са пренесени през 1946 г. и погребани в Борисовата градина.