Бежанците са резултат от загубата на баланса на съперничеството между САЩ и Русия в Близкия изток

България няма интерес да участва във въоръжени намеси независимо с колко високопарни думи са облечени

Събитията си имат предистория и вълната от бежанци в Европа не прави изключение. Срещат се сравнително задълбочени анализи, които търсят корените още от времето, когато “коалицията на желаещите”, обединени около САЩ, нахлу в Ирак. С това се постави началото на процеси, които доведоха до състоянието, в което се намираме в момента - разстроени общества в Близкия изток, агресивно парадържавно формирование в лицето на ИДИЛ и вълни от бежанци към Еропейския съюз, чиято крайна цел са Германия и Великобритания.

Твърде нерадостна картина, като се има предвид и това, че в сърцето на Европа - Украйна, е обхваната от дълбока криза на държавата и на обществото. Западният свят вини за тази криза Русия, а тя на свой ред обвинява Запада и преди всичко САЩ. Русия е обвинявана също за помощта, която оказва на режима на Асад в Сирия, докато тя от своя страна смята, че опитите да се свали този режим обричат страната на още по-големи страдания и хаос в региона. Позициите са непримирими и това се вижда от пръв поглед.

Това противопоставяне има дълбоки корени по-назад във времето. В основата му са две събития, които са във втората половина на миналия век и които оформят рамките на международните отношения до днес. Смятам, че за да разберем нашето днес, ще се наложи да проумеем какво е станало тогава. Имам предвид кризата в Суец през 1956 година и по-късно съвещанието в Хелзинки през 1973 и 1974 г. Тези събития пренаредиха света след края на Втората световна война и го оформиха по начина, по който той в общи линии е такъв и до днес, въпреки на пръв поглед колосалните промени след края на Студената война.

Кризата със Суецкия канал сложи край на колониалното господство на Великобритания и Франция в Северна Африка и в Близкия изток. На тяхно място се настаниха САЩ и тогавашният Съветски съюз, който в последните 25 г. беше заменен от Русия. Тези две свръхсили си поделиха региона и контролираха събитията там повече или по-малко успешно до края на Студената война. През това време съперничеството им в региона беше напълно балансирано. Така се оформи онова, което в международните отношения се определя като кондоминимум.

Междувременно в средата на този период се свика съвещанието в Хелзинки. То имаше историческо значение с приетите в него решения, разпределени в прословутите “три кошници”. В първата бяха границите, признати от всички участници (страните от Европа плюс САЩ и Канада) без уговорки, във втората беше традиционното икономическо сътрудничество и в третата бяха поставени въпросите на човешките права. Уникални въпроси, тъй като с тяхното приемане в полето на международните отношения се появи нов принцип, който при определени условя беше в състояние да пренебрегне основополагащия принцип през последните два века - този на суверенитета на държавата. До края на Студената война под страх от ядрен апокалипсис принципът на човешките права не беше използван срещу принципа на суверенитета. В онези условия не беше мислимо дори една педя земя да премине от една европейска държава в друга, без да се стигне до размяна на ядрени удари. Човешките права бяха принцип, който мотивираше политически изявления и определни дейности на разузнавателните служби на западните държави.

Падането на Берлинската стена промени съотношението на силите и начинът, по който се прилагаха тези два принципа, се промени драстично, както се промени и руско-американският кондоминимум. САЩ почувстваха неограничената свобода в полето на международните отношения пред лицето на загубилата Студената война Русия. За по-малко от две десетилетия Русия беше изтласкана в Близкия изток от Ирак и от Либия, като по този начин остана свързана единствено със Сирия. САЩ с подкрепата на различни съюзници, но винаги с подкрепата на Великобритания, многократно прибягна до принципа на човешките права, за да наруши суверенитета на държави, в които по силата на едни или други интереси използва въоръжената намеса.

В Русия на Путин бяха предприети стъпки за стабилизиране и централизиране на властта и така страната излезе от състоянието на пасивен губещ, което промени съотношението на силите. Русия се опитва да конфигурира втори център на влияние в света с активирането на партньори извън Европа. Междувременно тя прави всичко възможно, за да увеличи зависимостта на Европа от своите горива. Такава Русия следва да бъде притискана.

В този контекст се разгоря кризата в Украйна и вероятно тя ще продължи още, докато някаква нова конфигурация в Белия дом не направи опит за промяна на западното присъствие там. Но това е малко вериятно, като се имат предвид тенденциите в политическата надпревара за президентското кресло в момента.

След края на Студената война принципът на човешкита права се превърна в движеща сила за въоръжени намеси. Вече няма страх от ядрено възмездие и стотици хиляди загиват, а милиони са изхвърлени от живота си, без да бъде обевявана война. Резултатът е, че в международните отношения отново се задава законът на джунглата - онова, което силният може да си позволи, слабият няма право дори да си го помисли. Оказва се, че проблемът не е в принципа на човешкита права, а в начина на прилагането му.

И така вълната от бежанци се дължи непосредствено на загубата на баланса на съперничеството между САЩ и Русия в Близкия изток и оттук на загубата на контрол върху въоръжените намеси там. Руският план за Сирия от 2012 г. беше отхвърлен с лека ръка от постоянните членки на Съвета за сигурност. Днес обаче освен бежанци си имаме и ислямска държава, която е своеобразен цивилизационен експеримент на съвършеното ислямско общество и като такъв е особено привлекателен за фундаменталния ислям.

На този геополитически фон позицията на България може да бъде само една - стремеж към балансирано отношение между съперниците и залагане на позитивни решения, свободни от идеологически тежнения. В Близкия изток светът има нужда от светски режими с легални опозиции, от работещи икономики и от сътрудничество. България няма интерес да заема крайни позиции и да участва във въоръжени намеси независимо с колко високопарни и красиви думи са облечени. Що се отнася до това какво да правим с бежанците, отговорът е прост - каквото е нужно, най-малкото защото и ние допринесохме за хаоса там.

' Не е лесно да вземаш национално отноворни решения. У нас все по-често се говори, че ни управлява лидерска партия. Би било прекрасно, ако наистина имаме лидер, но това означава да бъде независим не само по отношение на онези, които са под него, но и по отношение на онези, които са около и над него, а това сякаш не се наблюдава. Но такова лидерство би било твърде различно от политическите традиции у нас. Това обаче съвсем не пречи на надеждата.