Сидеров иска парламентарна комисия да изчисти името на Левски "Искаме да се преразгледа този процес, Левски не е убиец", заяви лидерът на "Атака"

Верижна катастрофа запуши столичния бул. „Цар Борис III”

В Монтана се поклониха пред паметта на Апостола

Галапремиерата на “Привличане” е във Варна Яна Маринова и Башар Рахал пристигат за първата прожекция на лентата, част от която е заснета край морето

Чавушоглу: Ако сирийската армия брани кюрдите в Африн, никой няма да ни спре

Задържаха Таратора и Шиндлера непосредствено след кражба на „Мерцедес“

Корнелия Нинова: Българският народ никога няма да те забрави, Апостоле!

Два пожара в пернишкия ТЕЦ „Република“

Арест за мъж, блудствал с 14-годишно дете на автобусна спирка В килията остават още дързък апаш и нарушител на забрана за домашно насилие

Гуляйджии трошиха, биха и платиха безчинствата си в балканско село

Учени отгледаха човешки клетки в ембрион на овца

22 избиратели гласуваха на референдум да имат кмет Новият временно изпълняващ длъжността ще бъде избран от Общинския съвет в Попово

Проучване на “Барометър България”: Кабинетът “Борисов” излъчва стабилност

Еди Рама: Косово и Албания може да имат общ президент

Калоян Паргов и Христо Проданов ще проведат приемна за граждани

Радикалният ислям сближи САЩ и Русия

Политиката и на Вашингтон, и на Москва към Близкия изток видимо еволюира

Срещата Обама – Путин бе най-логичното събитие в развитието на сирийската криза, големият въпрос е дали тя ще генерира процес сътрудничество между двете страни

В международните отношения често е по-важно не какво е заявено, а как точно е казано. С други думи – да се разчитат правилно формулировките. Когато преди известно време държавният секретар на САЩ Джон Кери каза „Асад няма политическо бъдеще”, малцина съзряха в тези думи промяна в американската позиция. Пропускайки обстоятелството, че не се споменава нищо за политическото настояще на сирийския президент.

А това, както впоследствие стана ясно от изказвания на Барак Обама („необходимо е да се прокара преходен период между Асад и нов лидер”), Ангела Меркел и Франсоа Оланд полуотваряше вратата за търсене на политическо решение на сирийската криза.

Срещата Обама – Путин във вторник беше най-логичното събитие в развитието на сирийската криза. Просто се случи това, което трябваше да се случи. Общата заплаха застави двете страни да си говорят прагматично. Светът се надява и този диалог да се води отговорно.

Геополитическата динамика, настъплението на „Ислямска държава” в Близкия изток и бежанската криза в Европа стреснаха света и заставиха политическите лидери да погледнат и извън националната политическа черупка.

Новият геополитически разлом не е в рамките на евроатлантическото пространство, между САЩ/ЕС и Русия, а по неговите граници, издълбан от радикалния ислям, превърнал религията в антизападна идеология. Новата „студена война” се оказва политически анахронизъм, инерционен опит да се решават нови проблеми със стари инструменти. Самият факт, че на трибуната на Общото събрание на ООН се изредиха държавните глави на всички страни, постоянни членки на Съвета за сигурност (нещо, което се случва изключително рядко), без Обединеното кралство, само подчертава драматизма на ситуацията.

Два са новите фактори. Първо, мигрантската криза изведнъж превърна близкоизточния конфликт в европейски проблем: с конкретни измерения, прокарвайки дълбоки – и вероятно дългосрочни – разделителни линии както между отделните държави в ЕС, така и вътре в обществата на всяка една от тях. Второ, Русия излезе на терена.

Резултатите от срещата Обама-Путин едва ли следва да се анализират през призмата на хладните (според мнозина коментатори) отношения помежду им. Диалогът не предполагаше прегръдки и емоции, но има всички основания да се смята, че бе доминиран от интереси и разум – политически.

Съдейки по всичко, той преподреди акцентите в двустранните отношения. Сирия очевидно измести като приоритет Украйна в руско-американския дебат, което съвсем не означава, че темата „Украйна” отпада от дневния ред – дори напротив, като компенсаторен механизъм за успокояване на вътрешния натиск може да се очакват периоди на засилена конфронтационна риторика. Но достатъчно ясно бе обозначен преходът от полето на директната конфронтация в постсъветското пространство към това на диалог и взаимодействие (Обама дори говори за сътрудничество) в борбата срещу радикалния ислям в Близкия изток.

В рамките на два месеца Русия се превърна от заинтересован наблюдател в активен фактор в кризата в Сирия. И тук не става дума само за заявения политически ангажимент в подкрепа на Асад или за засиленото военно присъствие чрез оръжие, техника, инструктори, бойни полети, укрепване на базата в Латакия.

Русия успя да постигне дипломатически успех, осигурявайки си взаимодействие с основни регионални фактори. Турският президент Ердоган направи знаково посещение в Москва, създаден бе четиристранен информационен център за борба с „Ислямска държава” със седалище Багдад (с участието на Русия, Сирия, Иран и Ирак – немислима доскоро конфигурация, подчертаваща равнището на заплахата, принудила тези страни да обединят усилия), договорено бе и сътрудничество на ниво генерални щабове между Русия и Израел. Иначе казано, Русия търсеше и си осигури не просто подкрепа на своя подход, а съвместност в търсенето на решения.

Политиката на САЩ също видимо еволюира. Наред с военните усилия за подпомагане на противниците на режима в Дамаск, на политическия хоризонт започват да се очертават контурите и на политически диалог.

Свалянето на Асад вече не е предварително и задължително условие за установяване на мир в Сирия, а търсен резултат в хода на евентуални преговори. Като най-трудно ще бъде не оформянето на международния формат на участниците (неотдавна завършилите преговори по иранската ядрена програма доказаха, че САЩ, ЕС и Русия, с участието на съответните международни институции, могат да работят съвместно – и ефективно), а ангажирането на противостоящите в гражданската война сирийски сили (като тук основно препятствие ще бъде мястото и ролята на Асад – сега и занапред).

И докато решението за прекратяване на гражданската война, ако и доколкото е все още възможно, може да бъде само политическо, съпроводено с военно деинтернационализиране на конфликта, то борбата с „Ислямска държава” предполага точно обратния подход.

Там политическо решение не е възможно, но се налага максимално интернационалзиране на противостоящите на тероризма и радикалния ислям сили. Показателно е, че Обама спомена Русия и Иран сред възможните партньори (особено последното със сигурност ще му навлече агресивна критика от страна на републиканците), а Путин акцентира върху необходимостта от широка коалиция. Което задължително означава сътрудничество не само на САЩ, ЕС и Русия, но и участието на основните регионални играчи – Турция, Иран, Саудитска Арабия, както и подкрепата на Китай и ангажирането на ислямския свят за изолиране на радикалния ислям. Всичко това със санкцията на ООН и в рамките на международноправните норми.

Значението на една дипломатическа акция се определя не толкова от факта на срещата или събитието, а от контекста – на проблемите и рисковете, пред които са изправени участниците. И естествено най-вече от резултата – ще генерира ли актът процес. В конкретния случай – на сътрудничество между Русия и САЩ. Които би следвало да покажат, че във войната срещу тероризма и радикалния ислям са от едната страна на барикадата.
За победа обаче е рано да се говори.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения, бивш посланик на България във Великобритания.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.