Ивайло Христов - баш карък, ама с късмет

“Каръци” - най-новият филм, режисиран от актьора Ивайло Христов, носи успех след успех на своя създател. След като през юни спечели Голямата награда “Златен св. Георги” от 37-ия международен кинофестивал в Москва и приза на киноклубовете в Русия, в неделя той победи и в тазгодишното издание на фестивала на българското игрално кино “Златна роза” във Варна. Елена Телбис, която изпълнява главната роля, пък спечели статуетката за най-добра актриса, а за лентата най-много гласове дадоха критиците, журналистите и зрителите на форума. През септември филмът гостува на фестивала в Сан Себастиан, а през ноември му предстои и официална премиера в София на “Киномания” в НДК. Изобщо “каръшко” е положението за Ивайло Христов.

Неговото определение за хората каръци е следното: “Те са интелигентни и чувствителни хора, обаче не могат да се приспособят към системата, тя ги изхвърля и аз страшно им симпатизирам.” Ако попитате обаче актьорите и екипа му, те ще кимнат: да, чувстват се каръци. Защото да си карък днес е готино. Не си нито навирил нос снобар, нито вечно мрънкащ мухльо, а си гониш мечтите, докато останалите се надпреварват да ти пречат. Но на теб от това още повече ти се тича...

Някои ще кажат: “Да бе, не ща да съм карък!” Питайте обаче Ивайло Христов да ви разкаже малко “каръшки” истории. Защото той си е баш карък. Ама с късмет. Смейте се, но има такова чудо.

Който познава актьора режисьор, няма как да не се е срещал отблизо с присъщата му самоирония и неговото си чувство за хумор. Верен на себе си, той нарича перманентното си каръшко състояние “накисване”. Някъде през 2000 г., когато любимият театрален актьор прохождаше в кинорежисурата, го питах откъде му се стовари това на главата. А Ивайло Христов с възможно най-сериозната си физиономия отвърна:

“Мен в професията все ме накисват. Ама за добро. Накиснаха ме да стана актьор, а аз дори не си бях мечтал за това. Като дете ходех в Двореца на пионерите, но не заради заниманията в Детско-юношеския театър, а заради приятелите и купона. Веднъж едно от момчетата отсъстваше и ми казаха: “Ти така и така седиш отстрани без работа, защо не опиташ да го заместиш?” И стана тя каквато стана... цял живот. По-късно Георги Дюлгеров ме накисна да режисирам един документален филм, а преди това аз никога не се бях занимавал с кинорежисура. Хареса ми. А сега друг приятел - Людмил Тодоров, ме накисна да режисирам филм по негов сценарий, при положение че сам е спечелил субсидията от филмовия център и трябваше да си го снима. Но се размислил нещо и един ден ми се обажда: “Ивайло, искаш ли ти да го направиш? Вярвам ти!” И какво да правя - съгласих се.”

И като започна да снима, та досега - горе-долу 15 години. След въпросния “Емигранти” (в комбина с колегата приятел Тодоров) се появиха и самостоятелните “Стъпки в пясъка”, “Приятелите ме наричат Чичо” и, разбира се, “Каръци”, който някои погрешно обявиха за “кинодебют на Христов”. Честно казано, малцина са българските кинорежисьори днес, които могат да се похвалят с подобна статистика. Да не говорим, че през цялото това време Ивайло Христов почти не спира да играе, да режисира в театъра и да преподава в НАТФИЗ. Хм, внимавайте как разговаряте с него - пред името му има "проф. д-р". 

Това наистина не ще да е само от “каръщина”. Има и друго - актьорът режисьор твърди, че споменатото вече “накисване” винаги е било придружено с късмет. Късмет е попадането му в класа на проф. Сашо Стоянов в тогавашния ВИТИЗ, както и разпределянето му в Сливенския театър - пет сезона с по три-четири големи роли. Късмет е и попадането след това в театър “Българска армия”, където остана около 20 години... Явно не всекиму е писано да е карък с късмет.

ДРУГОТО МУ “АЗ”

Мнозина навярно помнят бурната любов на Ивайло Христов с гимнастичката Лили Игнатова (снимаха се заедно дори във филма “Акатамус” на Георги Дюлгеров), но истинската, голямата му любов е негова съпруга - стюардесата Албена. Събира ги... второто им “аз”. Нейната детска мечта била да стане актриса, а на него - да пътува: първо мечтаел да е пътник на влака, после дълго искал да стане моряк и накрая се спрял на летец, но не би.

Ивайло се определя като реалист с романтични наклонности. Обича да чете поезия, харесва например стиховете на Франсоа Вийон. Не му допада прагматизмът на днешния свят и твърди, че всичко, измислено по формулата “пари - стока - пари прим”, го убива.

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Доказа, че театрал може да прави и добро кино

Аз съм от хората, които най-много се радват на победите на Ивайло Христов. Не всеки може да понесе такова натоварване - той работи и в театъра, снима и филми, преподава в НАТФИЗ, но творческата му енергия е огромна. В България трудно се приема театрал да прави добро кино, но той успя и се радвам, че доказа дори на най-големите скептици, че това е възможно. Много сме си партнирали, надявам се на още.

Васил Михайлов, актьор

Разбира си от работата

Ивайло е много добър човек, изключително всеотдаен и талантлив актьор и не по-малко талантлив режисьор в театъра и киното, обичан педагог, което значи, че си разбира от работата и я върши със сърце. Снимали сме заедно четири филма - “Мера според мера”, “Акатамус”, “Черната лястовица” и “Буферна зона” - винаги с огромно удоволствие работя с него. Показа ми предварително “Каръци” - много мил, човечен, направен е с тънка ирония. За мен това е филм за надеждата.

Проф. Георги Дюлгеров, режисьор

Никого не фаворизира

Още като студентка в НАТФИЗ ми харесваше, че проф. Христов никога не работи с любимци, никого не фаворизира и е еднакъв към всички. Това е признак, че има дълбок педагогически талант. Когато режисира, успява да създава екипи, които започват да се чувстват като семейство - не знам как, но го прави. Освен това не съм чула да каже лоша дума за някого и това е велико.

Елена Телбис, актриса

Сигурна награда

Засега е единственият ни кинематографист, участвал на голям световен фестивал с 2 филма (тази година в Сан Себастиян) - като режисьор на “Каръци” и като актьор в “Жажда” на Светла Цоцоркова. Радвам се, че преподаваме заедно в НАТФИЗ - някак по-приятно се работи, когато срещаш талантливи хора из коридорите на Академията.

P.S. Надявам се да ми е простил, че отказах малка роля в “Каръци” - така можех свободно да гласувам за наградата на критиката, която бях сигурен, че ще заслужи!

Проф. Божидар Манов, кинокритик

Най-благият човек, когото познавам

Това е най-мекият и благ човек, когото познавам. Любим мой приятел от много години, любим режисьор, с когото за пръв път започнах да работя в театъра. Приличаме си като близнаци във вкуса си към сладкото – във всякакъв смисъл. От него съм се научила да говоря с умалителни имена. Той е безкрайно обичлив човек и винаги говори с приятелите и хората, които познава, с умалителни.

Ужасно ми е скъп. И много се радвам на успехите му. Очаквам отново да работим заедно.

Златна Костова, преводач от английски език

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи