Пред БСП стои задачата да ни убеждава, че не изчезва

Проблемите, очертани в писмото от Красно село, са реални

A luta continua. “Борбата продължава.” След драматичния пленум за изборните резултати от 14 ноември БСП все по-активно снабдява медиите с позиции по вътрешнопартийните си въпроси. Имаме интервюта, фейсбук статуси, прочетохме и писмото на дискусионния клуб от Красно село с трите му искания към предстоящия конгрес. Подписалите искат програмна резолюция с нова кауза за партията, по-кратък и работещ устав, президентска кандидатура с ясна идентичност и партийна подкрепа. Някои нарекоха писмото „кърваво“. Част от авторите му се разграничи от това все пак червено клеймо. Появиха се и възражения в едно „контракърваво“ писмо от Светлана Шаренкова.

Търси се нова кауза на партията, но каква? Критиките на Вашингтонския консенсус, отрицанието на монополите и картелите, акцентите върху здравеопазване и образование, тиктакащият демографски часовник са все теми от арсенала на днешното ръководство. Някой би казал: да, но то не ги превръща в ефективни политики. Хубаво, само че къде е гаранцията, че с една програмна резолюция, ако използваме езика на Хегел, всичко разумно ще стане действително и всичко действително - разумно? Или идеята за кратък устав, която се нуждае от много повече яснота, за да не излезе, че визира устав на търговско дружество, определящ простичко кой разпределя и прибира парите. Или предупреждението, че не са нужни кандидат-президенти „отвън“, които ще предадат доверието на социалистите, сякаш същите социалисти във всички нива на властта не биваха предавани най-вече от кандидати „отвътре“.

Проблемите, очертани в писмото от Красно село, са реални и не бива да се подценяват. Дефицитни и от двете страни на кореспонденцията са решенията. Защото битката в БСП не е толкова за решения (които тепърва ще се търсят), а за конгрес - кой да предреши дневния ред и атмосферата. С наближаването на поредния пленум, който ще насрочи датата на конгреса, и с открояващия се вече цикъл на отчетно-изборни конференции партията има всички изгледи да заживее отново в собствения си свят. Това значи да мине в нелегалност, в самонатрапен политически аутизъм, и всяко интервю, всеки коментар, всеки ход да бъдат подчинени на маневрите по подготовката на конгреса, а не на диалога с обществото. БСП и преди е правила същото, но в доста по-благоприятни условия. Пред нея обаче стои задачата да убеждава хората, че не изчезва. Ако загуби тази битка - не за гласове, а за присъствие - няма да има голямо значение какво ще говори после и колко смислено ще е то. Има вече социологически изследвания, които я представят с едноцифрени проценти, т.е. не като средна, а като малка политическа сила. За да се покатери върху некролозите, БСП трябва да държи инициативата в обществения дневен ред. А инициативата не се държи с процедура. Да реагираш на връхлитащите събития, не е достатъчно да призовеш да се изслушат министри в някоя комисия, да се приеме декларация или да се свика консултативен съвет, а трябва да сглобиш разказ за ситуацията. В него могат да влязат неумението на ГЕРБ да удържи стабилност в схватката между ДПС и реформатори, вътрешният разнобой, който стяга обръча над вътрешния министър, хаосът и страховете във външната политика, бюджетното срутване, или каквото там сметнат за добре. БСП можеше да каже: „Управлението на ГЕРБ в едно изречение: България започна да затъва в дългове“. Но БСП казва: „Нужни са промени в устава.“

На поздрава A luta continua! се отговаря с A vitoria e certa! (“Победата е сигурна!”. Победата над устава?

Лесно е да се критикува

Практиката на „кървавите писма“ не е нова. Нито жанрът е изненадващ, нито форматът. Преди година и половина отново дискусионен клуб, тогава „Георги Кирков“, обнародва кърваво писмо, изискващо оставката на тогавашния председател Станишев и неговото бюро. Пак преди конгрес. И пак остава в сила традиционният парадокс на социалистите. Всички автори на писма обвиняват актуалните ръководства в запушване на дискусията в партията, която самите те водят. Разбира се, лесно е да бъдат критикувани.