Томислав Дончев за административната реформа: Съпротивата е системна, изключително здрава, зловеща Вицепремиерът лично ще ходи по ведомствата. Борисов: Поемаш и контролираш

Изтича срокът за подаване на данъчни декларации

Николина Ангелкова: От началото на мандата сме редуцирали неохраняемите плажове от 106 на 89

Благородник от кралския двор За първи път Land Rover предлага Plug-In хибридна система

Корабите по река Дунав вече задължително трябва да са с автоматична индикация

Еврокомисар Пиер Московиси: България е следващият член на еврозоната, но първо трябва силна икономика

883 цивилни са убити при въздушните удари на водената от САЩ коалиция в Сирия и Ирак

Пребита и ограбена 75-годишна жена вдигна на бунт жителите на Златарица

Спортният министър: Трябва да се търси лична отговорност при хулиганството

Сестрата на Ким Чен-ун предложи да се ускори обединението на двете Кореи

Какво е “секс бомба”? Отговорът на радио Ереван

“Българска гордост” е понятие още от Средновековието Моята ограда в Созопол е четири пъти по-стара от Америка

САЩ се надяват, че ще бъде постигнат напредък към мир на Корейския полуостров

Вътрешният министър Валентин Радев: Кражбите на коли са намалели с около 29%

Регистрирани са над 40 турски нарушения над въздушното пространство на Гърция в района на Егейско море

Живот сред райската градина

Лъвът си кротко агнето ближе, змиите разнасят ябълки, всички се разхождат по нощници, но не се гонят с неясни цели

Едно не мога да разбера – като се обичаме толкова много, защо според статистиката сме се нахулили в такава демографска криза, че след трийсетина години я ни има, я ни няма…

Никога не съм се чувствал толкова сигурен, че си живеем като в рая, както в малките тъмни часове, когато опиянен от светли чувства и парцуца патриот ревне, та запее под прозореца ми в прослава на милата родина – земен рай.

Гълтам поредното хапче, превъртам се на другата страна и докато хапчето подейства, опитвам да разсъждавам – от какъв зор в два посред нощ на човека му е толкова хубаво, че се чувства на седмото небе, седнал сред контейнерите за разделно събиране на пластмаса и хартия. И първото, което ми идва наум, е, че му е хубаво не защото от контейнера мирише на таквозинака, не защото вали и е студено, а защото е сигурен, че ние всички – от светналите прозорци отсреща – го обичаме.

Щом не го замеряме с яйца и пантофи – очевидно!

В райските градини, ако се вярва на книгите, на които трябва да се вярва, също като у нас царят всеобща любов и разбирателство – лъвът си кротко агнето ближе, змиите разнасят ябълки и никого не хапят, всички се разхождат по нощници, но никой никого не гони с неясни цели, а напротив – свирят на арфи като разпрани!

Наистина – ако, докато чакаме тъпото хапче да се разтвори най-после в стомаха, се замислим, ние тук всички си живеем като в рая!

Тръгне човек сутрин на работа, срещне нещастник – ако се вярва на вестниците, безработен ядрен физик, прецакан от добри хора, раздаващи кредити срещу символична ипотека, който не само че не мрази околните заради своето нещастие, ами дори напротив – клечи на ъгъла и пожелава на всеки преминаващ щастлив и успешен ден. А също – декларира, че се надява Господ здраве да ви дава и на вас, и на семейството, и на близките, и на любимата… Такава проява на безкористна обич няма как да не предизвика прилив на добри чувства и у щастливците, все още незагубили апартаментите си, но тъй като ние не сме по безвъзмездните прегръдки и благодарствени словоизлияния, предпочитаме да пуснем рестото от кафето в чашката на седналата върху сплескан кашон птичка Божия.

Ще кажете – защо в чашката, а не в чинийката.

Защото чинийката е заета от вашия личен лекар, който предпочита да го наричате джипи, малко по-европейско му се струва. Клеквате пред доктора, показвате си езика, оплаквате се от световъртеж и сърбежи отляво, а пред вас кротичко блести чинийката – чака си трите кинта потребителска такса. Символ на любовта, уважението и признателността, дължими от вас към доктора и все пак – някаква гаранция, че ще ви доизслуша мрънкането.

Ако сърбежът е силен, докторът написва направление, вие скачате в колата и хуквате към най-близката болница, за да ви полекуват. И по пътя – естествено се натрисате на един от онези странни хора, наредени от някого покрай пътищата на родината (земен рай, да не забравяме), които не знаят защо са на този свят родени, та затова спират колите, за да ги питат какво да правят сега. Обяснявате, че бързате много, тук отляво сърби, а човекът загрижено клати глава и пита – вие деца нямате ли, та така безразсъдно карате, ще ги оставите сираци при някое отнето предимство, ето, аз, да речем, за моите се грижа като за писани яйца…

И нали сме в земен рай, в който всички се обичаме и пасем трева заедно, а някои дори я подпушват, изведнъж у нас се събужда едно такова съчувствие и състрадание към нещастния човек, на когото даже шапка не са му дали като хората, ами само фуражка, та му мръзнат ушите, че търчите към близкото кафене, купувате му едно кафенце и в бързината забравяте да си вземете рестото от петдесетачката, но това не е беда, защото нали сме в рая, където всички сме добри и си вярваме, момчето от кафето ще изтърчи с петдесетолевката при човека с фуражката, да му я даде, та той да ви я върне, ако случайно пак минете през неговото кръстовище…

В това време стигате до райската болница, където ви приемат мило, почесват ви, където ви сърби, после – там, където не ви сърби – профилактично, написват рецепта и ви пращат да дадете кръв, урина и други такива, защото смятат, че не е зле да полежите при тях една седмичка. Обяснявате, че не ви се лежи, защото си имате работа, а докторите са толкова мили, че се съгласяват да ви пуснат вкъщи само срещу подпис, че сте полежали при тях, щото иначе – язък за хубавата клинична пътека. В нашия земен рай болни няма – има само клинични пътеки. Споделяте това откритие с доктора, за да го зарадвате, а той се усмихва благо и казва, че то и болница няма – има усвоени фондове срещу десет на сто комисионна.

Възразявате меко, че болницата се вижда с просто око, а правилната дума е комисион, в смисъл – че е от мъжки род, така пише и в речника, а докторът още по-благо ви препоръчва да си пъхнете тоя речник там, където намерите за добре, защото както и да ги нарече човек десетте процента, те са си десет, освен когато са петнайсет.

Излизате обидени на улицата, а отвън – нали сме райска държава, грижата за човека в нея е на първо място – вече ви чака райският адвокат, който милосърдно предлага да вземем да я осъдим тая скапана болница така, че да се принуди да си продаде рентгена, за да ни плати за преживените морални терзания. Те, адвокатите, винаги говорят за себе си в множествено число, досущ като кралете от приказките. Изказвате известни съмнения в резултата от усилията му, но адвокатът обяснява, че ние работим само със сигурни съдебни състави, при които празно няма. Нямаме председател с под два хотела, а заседателите се задоволяват само с пощенски плик, даже без марка. Казвате, че в райското кътче, обитавано от райското народонаселение, съдебната власт е независима от всичко, освен от земното притегляне, а адвокатът съчувствено ви обяснява, че входът за психиатричния кабинет е от другата страна.

Тук, в земния ни рай, е така – всички се пребиваме да си помагаме един на друг, защото се обичаме помежду си.

Само едно не мога да разбера – като се обичаме толкова много, защо според статистиката сме се нахулили в такава демографска криза, че след трийсетина години я ни има, я ни няма…

Може би не се обичаме по правилния начин?

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.