Лигльовци като Радан Кънев и Христо Иванов едно време в махалата* ядяха бой. Не че нещо бяха направили, а просто ей така, всекидневно, отнасяха по някой ритник или шамар зад врата.

Това бе съществен елемент от строгата, но справедлива система за ред, сигурност и просперитет на махалата като неправителствена организация. Доколкото знам, в морално-етичния кодекс и на другите софийски махали имаше същата клауза.

Просто лигльото не можеше и не биваше да бъде допускан до сериозните махленски дела, като например бой до кръв с Драз махала или отмъкване на красиво гадже от тайно влюбения в него коньовичарски бабаит. Попадне ли лигльото в подобна кризисна ситуация, първата му работа е да те предаде и да отиде да реве на кварталния. Затова лигльовците биваха наритвани, шамаросвани и оставяни да подсмърчат в края на градинката.

Грешката с допускането на посочените, а и други не толкова врякащи лигльовци до сериозните държавни дела показва колко е важно някои исторически истини от управлението на сложния обществено-политически организъм на махалата да бъдат приети и в държавното управление.

Както виждаме, и днес първата работа на лигльовците, попаднали в кризисна ситуация, е да те предадат и да отидат да плачат на кварталните милиционери, прощавайте, на някои западни посланици.

* Роден съм и израсъл в махалата край Централна гара София