Изтеглете безплатното приложение „Европейски път – Монтана“

На 17 юни 2019 да почерпят

Кианит ни пази от магии Камъкът на истината

Самолет от Милано кацна аварийно в Москва

САЩ разглеждат всички варианти за отговор на Иран

Спешно заседание на Съвета за национална сигурност на Гърция

Свален от власт олигарх избяга (обзор) Развръзката станала с намесата на US посланика

Моторист и спътницата му са в болница след катастрофа на столичния бул. „България“

Две туристки загинаха при инциденти в Швейцария и Франция заради лошото време

Туроператори пред фалит, гледат към чужбина заради данъчна наредба Вместо да спечели, хазната може да загуби милиони заради банкрут, свиване и изнасяне на бизнеса

Израел кръсти селище на Тръмп

Македония не признава Гоце Делчев за българин Учебниците им по история нямало да се променят

Над 40% от депутатите са подсъдими

Харадинай: Нека никой да не търси повече мир и стабилност на Балканите за сметка на свободата на Косово

Корнелия Нинова си оттегли оставката (обзор) Изборът на председател ще е след местния вот

Правителствена криза Made in BG

Гласуването в миналата сряда на текстовете за промяна в конституцията от т.нар. съдебна реформа показа за пореден път способността на депутатите да изменят на 180 градуса смисъла на даден законопроект между първо и второ четене. Ако не ставаше въпрос за „реформата на всички реформи“, бихме могли да го вземем за обичайна проява на лобизъм на гърба на вносителя. Обаче тези промени са не просто важни, а основополагащи за откъсването на обществото от клиентелисткото си състояние на съществуване.

Сигурно и за децата вече е ясно, че без съдържателна промяна в правораздаването не е възможно нито да се повишават доходите, нито да се подобрява средата на живот, нито да се преодолеят демографските проблеми и др. иначе все важни работи. Така е, защото опороченото правораздаване гони не само чуждите инвеститори, но и българските, не само чужденците, но и нашенците, а е изгодно единствено за малцината успели да се изкачат на върха в клиентелистката хранителна верига за преразпределение на все по-оскъдния публичен ресурс. Опороченото правораздаване обрича на все по-дълбока маргинализация все по-голяма част от населението до степен, в която страната не е привлекателна за пребиваване дори за мигрантите от Сирия, Ирак и Афганистан, които гледат да я заобиколят от по-безопасно разстояние.

Едва ли предложените промени дори в първоначалния си замисъл, внесени от Министерския съвет, щяха да решат фундаменталните проблеми, но поне бяха стъпка в по-позитивна посока. Да се предостави по-голяма независимост на съда, докато се търси повече отчетност от прокуратурата, е промяна не просто във формата на правораздавателната система, а в нейното съдържание. Друг е въпросът дали това щеше да се случи точно с тези изменения и дали после пак нямаше да им се „намери цаката“. Явно от масираната съпротива тази игра с „числата“ във ВСС не устройва стожерите на съществуващата политическа и правораздавателна система. Затова „реформата“ извървя краткия път от „историческия компромис“ до „преломния поврат“, за да приключи с осигуряването на безконтролна власт на института главен прокурор, който подобно на папата ще се отчита само пред Всевишния, защото и пред закона няма кой да му търси отговорност.

Банално стана вече да се цитира Иван Хаджийски, но пък в бокса един удар се повтаря, докато минава. Сагата се разви като класическа „българска работа… необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.“ Че от тази работа въпросните монументи на статуквото няма да се стреснат, беше ясно. АБВ уместно предложи, ГЕРБ компромисно се съгласи, ДПС държавнически подкрепи, БСП опозиционно изклакьорства. Само РБ застана зад постулатите на историческия компромис, а останалите демонстрираха симптоми на биполярно разстройство. То пък взе че се оказа заразно в политически контекст. Имаше прояви на еуфория, меланхолия, та дори и на депресия.

Импозантното конституционно мнозинство от 184 депутати при първото четене на текстовете се редуцира до двама, които светкавично декларираха съпричастност с подалия оставка министър на правосъдието. Ходът като цяло беше достоен, но по български прибързан и недомислен. В европейската коалиционна култура е рутина управляващите мнозинства да се разпадат, когато се нарушат коалиционните споразумения. У нас това е въпрос на тълкуване. Едни четат ангажиментите по един начин, други по свой. За една седмица съдебната реформа от приоритет на мнозинството се превърна в приоритет само на РБ, а след това само на ДСБ, и то без министрите, излъчени от партията.
Прибързаността на Радан Кънев да обяви излизането си в опозиция, без да е обсъдил това с партията си и с парламентарната група, доведе до необходимостта позорно да се обяснява как ДСБ напуска управлението, но Петър Москов остава в кабинета в лично качество. Никой не е очаквал от ДБГ или СДС да жертват комфорта на властта за „химерата съдебна реформа“, но решението на Москов беше нож в гърба, а реакцията на ДСБ показа липса на решителност и в последния момент пируетът не се получи.

Ако българският политически живот се ръководеше от рационалната демократична логика, поддръжниците на първоначалните текстове щяха да действат публично още след гласуването в парламентарната комисия, занимаваща се с конституционните промени. Можеше да се търси подкрепа в парламента, в Министерския съвет, но вместо това те изчакаха предизвестената развръзка и обидено хвърлиха оставки. Дори тогава имаше по-разумен вариант. Христо Иванов първо да обсъди въпроса с министър-председателя и впоследствие да обяви оттеглянето си. Радан Кънев можеше да поиска спешна среща на РБ за обсъждане на обща позиция и след това среща на управляващата коалиция. Ефектът от оставката и излизането в опозиция нямаше да бъде по-малък, дори обратното, но най-вече можеше да се помисли за минимизиране на негативните последствия от взетото решение.
В крайна сметка управлението напусна само ДСБ, и то половинчато. Присъствието в изпълнителната власт и администрацията остава в неясна форма, дори не е ясно какво ще се случи в парламентарната група на РБ. Ясно е обаче, че задругата на блока се разпадна под корумпиращото въздействие на властовия пръстен. Лелеяното единство на дясното навлиза в нова низходяща фаза. Това до известна степен е добре за ДСБ, защото след емблематичното гласуване РБ ще започне да се обезличава, докато не се претопи съвсем до патина на властта, но пък този филм вече сме го гледали и помним печалния резултат от изборите за 42-ро народно събрание.

Ако следваше обичайната демократична логика, премиерът щеше или да поиска от парламента освобождаването на министър Москов като представител на вече опозиционна партия, или щеше да му предостави членство в ГЕРБ, ако го намира незаменим за управлението. Като истински обединител обаче той първо повдигна въпроса за предсрочни избори, след което в името на стабилността призова Радан Кънев към разум и остави вратата отворена за възстановяване на дружбата. Независимо дали от ДСБ ще упорстват или не, ефектът върху системата ще е минимален. Успиването ще настъпи до две-три седмици, а еуфорията ще премине в меланхолия като безспорно доказателство, че както реформата, така и кризата в коалицията са Made in Bulgaria. Дотогава резултатът е 6:5 за главния.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.