Пирдопският колос

Национално самочувствие е гордостта, която човек изпитва, като види нещо безсмислено, но мило, родно и монументално

Йоан Предтеча в Созопол може да е с глава, може и без глава – хем напук на владиката, хем да е по-атрактивен за селфита.

В Пирдоп...

Защо точно Пирдоп? Ами – защото никога не съм бил в Пирдоп. В Златица, виж, съм бил. В Пирдоп – никога. И никого не познавам в Пирдоп. Затова мога да си правя каквито си ща свободни съчинения, без да ме е страх, че някой от познатите ще се обиди.

Та, в Пирдоп, доколкото знам, единствената забележителност е, че е близо до Златица. Което от една страна е хубаво, от друга – не чак толкова, защото хората понякога ги бъркат. Даже по едно време бяха решили да ги обединяват, но работата се разсъхна поради липса на забележителности в Пирдоп.

Което, разбира се, действа на самочувствието на жителите. Пък без национално самочувствие – накъде сме тръгнали!

Национално самочувствие – за тези, които не гледат предаванията на Божидар Димитров, професор на екс-полувисшия библиотекарски институт, това е онова усещане, което кара човека да забрави дупката в джоба и другата – на дъното на панталоните. Макар сега, в студовете, през двете да става такова течение, че никак не е чудно откъде ни се натресе на главите тоя демографски проблем.

Единственият начин да се въздигне националното самочувствие е покрай града да се издигне нещо, което да го въздига. По възможност – по-големшко. В смисъл – на височина, та да се вижда отдалеч.

Умни хора се сетиха преди години и сега събират парици да вдигнат стометров паметник на Левски близо до свиленградската митница – да въздига националното самочувствие на митничарите. Пусто, закриха митницата, та да се краде вече и на други места, та май паметникът ще се позабави.

А би било прекрасно – ако се вярва на вестниците, в главата му щяло да има наблюдателна площадка, а защо не и – ресторант, та когато турските гастарбайтери се прибират, да могат да се качат на главата на Апостола и да погледнат отвисоко дали всичко е наред в Турция.

Това, естествено, ще покачи нашето национално самочувствие и ще понижи тяхното, защото си нямат такива паметници.

Та си мисля, никак няма да е зле в рамките на оперативна програма “Национално самочувствие в европейски размери” (сигурно има някаква такава, програми – бол, само няма кой да ни напише проекта), пред Пирдоп, над Подбалканския път да се вдигне символ на града – Пирдопския колос.

По нашите земи a не е копнал някой някъде, a не е излязло нещо тракийско, гръцко или поне римско – все ще се намери някой и друг постамент на изчезнала през вековете монументална статуя. И по онова време бронзът от паметниците е бил на мода – също като сега в пунктовете за скрап, така че изчезването може да се обясни лесно и понятно за желаещото да качи самочувствието си население.

Намираме постамента, датираме го в някой век – в кой – не е толкова важно, отдавна е било, сто-двеста години – кучета ги яли и вдигаме колоса – огромен, величествен, разкрачен над Подбалканския път, вперил поглед в светлото пирдопско бъдеще, а под него колите минават като под триумфална арка...

Тук, разбира се, се натъкваме на един деликатен проблем от естетическо и политическо естество. Доколкото древните са били зле с конфекцията, та затова са се обличали доста символично, колосът се предполага да е гол. Като е гол – кметът на Златица моментално ще пристигне гневен в Пирдоп да протестира срещу насочения към неговия град колосален атрибут. Това ли ви е добросъседството, ще каже кметът, и ще бъде прав.

Ще докарат един-два автокрана, ще вдигнат колоса, ще го завъртят, така че към Златица нищо да не сочи. Но на нашенеца с нищо не може да му се угоди – от Златица ще довтаса веднага нова делегация, за да попита с какво право пирдопчани им показват тоя колосален задник.

Сложен казус! Сигурно затова в Пирдоп още си нямат колос.

Предполага се – и национално самочувствие.

Казах ли ви какво е национално самочувствие? Национално самочувствие е гордостта, която човек изпитва, като види нещо безсмислено, но мило, родно и монументално.

Ето затова колоси щръкват ту тук, ту там – поне самочувствие да си имаме.

Станалият безсмислен след закриването на базата остров до Созопол изведнъж е на път да стане отново смислен – будителят на самочувствието, проф. Димитров, конкурира комитета, събиращ левчета за стометров Левски с касичка за издигане на Созополски колос.

Вече били намерили постамента, където е бил някога (виж по-горе за постаментите), намерено е и обяснението за изчезването на древната статуя (виж по-горе за ловците на скрап през вековете), доказано е, че бил струвал да пъти повече от годишния бюджет на Атина и двестате й съюзни държави по онова време (виж по-горе за оперативните програми), изчаква се само гърците да си вдигнат Родоския колос отново (завалиите, в тая закъсвация само на туристическите атракции им остана да се надяват), та ние да вдигнем нашия, надяваме се - с няколко метра отгоре.

За съжаление, държавният бюджет е отупан като на древна Атина, така че няма да има начин колосът да се разкрачи над пристанището, но, че ще стърчи – ще стърчи колосално и по съвсем пирдопски начин ще посреща пристигащите корабчета с туристи.

През лятото Созопол е един изключително разсъблечен град, така че няма да има никакво значение накъде ще е обърнат колосът – към Царския плаж или към Харманите, а през зимата няма да има туристи и корабчета, така че ще го оставим да си дзиндзирка спокойно до следващото затопляне.

Разбира се, у нас една блестяща идея никога не идва без противниците си – църквата кой знае защо се възпротиви на възстановяването на историческата истина – била езическа. Но и затова си има цяр – професорът заяви, че нищо не пречи да се вдигне още един колос – тоя път – облечен, защото все пак ще е на свети Йоан Предтеча – може с глава, може и без глава – хем напук на владиката, хем да е по-атрактивен за селфита.

Все пак си мисля, по-добре ще е да е с глава, иначе как снимащите се с него ще могат да му правят заешки ушички – няма да има на какво!

Ще се изложим пред чужденците!

Пак добре, че в София през зимата чужденците са кът, пък и стегна студ, та си стоят по хотелите, иначе някой щеше да забележи, че на другия символ на национално самочувствие – паметника на Самуил, цар български, от снега му капнаха батерийките, та сега свети само с едното око – като тресната в дърво жигула.

Което нагледно ни доказва историческата истина, че в царството на кьоравите едноокият е цар.

Коментари

Задължително поле