След огромния интерес в Париж изложбата „Блясъкът и нищетата в образите на проституцията 1850-1910” ще бъде представена и в Амстердам

ВЛАДИМИР ГАДЖЕВ

Скандал беляза една от най-посещаваните изложби в Париж през последните месеци. Преди няколко дни люксембургската художничка Дебора де Робертис си свали дрехите пред картината на Едуар Мане „Олимпия”, включена в експозицията „Блясъкът и нищетата в образите на проституцията 1850-1910” в музея „Д’Орсе”. Според френски медии провокаторката ляга гола пред платното, имитирайки позата на изобразената жена. Оказва се, че носи фотоапарат, с който да запечата реакциите на посетителите в залата. Де Робертис е изведена от полицаите, а адвокатите й я защитават, че поведението й е творчески акт, а не хулиганска постъпка. Най-вероятно всичко е плод на темата на изложбата.

От началото на ХХI век в големите световни музеи все по-често се предлагат обобщаващи експозиции, съставени или чрез конкретна тема, или пък чрез обхващане на различни исторически периоди и културни влияния от повече или по-малко познати региони. Точно такъв принцип е избран в известния парижки музей „Д'Орсе” (Musee D'Orsay) при подготовката и социализирането на „Блясъкът и нищетата в образите на проституцията 1850-1910”. До 17 януари тя събираше многобройни ценители във френската столица, а от 19 февруари до 19 юни творбите ще бъдат подредени в музея „Ван Гог” в Амстердам.

Експозицията е подготвена съвместно от двата музея. Освен произведения на кавалетното изкуство тя предлага и богата гама от други визуални творби - пластика, художествени и документални снимки, плакати и постери, антикварни предмети от бита на вече несъществуващи парижки кабарета и публични домове, дори от забравения кинематоскоп с непристойни за времето черно-бели образи. През ноември 2015-а в рамките на изложбата бяха показани и филми със същата тематика на знаменити режисьори като Георг Пабст, Луис Бунюел, Жан Реноар, Федерико Фелини и др. Всичко това е съпроводено от луксозен каталог и пъстро ветрило от репродукции на картини (във формат от пощенски картички до постери) от прочути по-късно художници.

Предизвикан от атрактивната тема, интересът на парижката публика към „Блясъкът и нищетата в образите на проституцията 1850-1910” нарастваше лавинообразно през няколкото месеца от експонирането й в „Д'Орсе” чакането на опашка отнемаше поне час с редовен билет от 11 евро в джоба. Затова пък неудобството напълно си заслужаваше, богато компенсирано от серията емоционални, исторически и строго естетически преживявания.

Сред масовото гражданство изложбата стана популярна като „История на проституцията”.

Парижани я нарекоха така най-вече заради удобството и отдалечеността от епохата, но разбира се, такава формулировка не е съвсем вярна. Всеки що-годе образован и културен човек знае, че най-старата професия на човечеството е точно платената „любов”, датираща от незапомнени времена. В този смисъл комисариатът на „Блясъкът и нищетата...”, включващ тясноспециализирани експерти от Амстердам, Париж и Единбург, рамкира онзи период от шест десетилетия, през който се отбелязва постепенно освобождаване на обществените нрави от строгия пуритански морал, публичното навлизане на еротичната тема, осъзнатия компенсаторен ефект на алкохола и наркотиците.

Комисарите (наричаме ги и с вносната дума „куратори”) няколко години са издирвали подходящи образци, внимателно са селекционирали наличния материал от различни световни галерии, музеи и антикварни къщи, за да оформят окончателната експозиция. Списъкът на тези институции е твърде обширен за цялостно представяне, но само като ориентир бихме могли да споменем участието на държавни, общински и частни институти и колекции от Ню Йорк, Лондон, Чикаго, Детройт, Мемфис, Онтарио, Будапеща, Амстердам, Копенхаген, Осло, Отава, Прага и, разбира се, от редица френски градове като Париж, Бордо, Тулуза и др.

Впечатление прави избраният от организаторите основен акцент в изложбата. Поставен е главно върху живописта на големи майстори от края на XIX и началото на XX век, когато се оформя т.нар. Бел епок (Belle Epoque), т.е. периодът приблизително между 1871 и 1914 г. до началото на Първата световна война. Най-осезаемо „хубавата епоха” се разгръща в Третата френска република, а столицата е нейното ядро и енергиен център. Вятърът на антиромантичните настроения ражда онова безгрижие, жизнерадост и спокойствие, които съпътстват техническия прогрес и най-новите явления в развлекателното изкуство. По тази причина и днес, век по-късно, периодът продължава да буди носталгични настроения, артикулирани чрез въздишките по „изгубения рай”.

В по-обобщени рамки периодът е известен и като Fin du Siecle, тоест онзи процес от края на XIX и началото на XX век (плюс-минус десетина години), който бележи края на един и началото на друг продължителен исторически цикъл. По принцип той е характерен с динамично обновяващите се културни импулси. Точно в този период в Европа се раждат и бързо отмират различни идеи и манифести, авангардни школи и концепции, множат се разнообразните „...изми” в изкуството.

По същото време през океана от САЩ пристига рагтаймът, а сетне и джазът в комплект с все по-разнообразни танци - кейкуок, уанстеп, шими, бостън, чарлстон, и др., както и най-устойчивият във времето фокстрот. В едно с вече усвоеното аржентинско танго и неизменния виенски валс те водят до разцвет на шлагера, превърнат в първа зряла форма на комерсиалната музикална продукция. За литературния живот на Стария континент този период се свързва с появата на редица нови жанрови разновидности. Бързо добиват широка популярност романите с криминален и шпионски сюжет, доминирани от знаменитите герои Шерлок Холмс и доктор Уотсън (Артър Конан Дойл публикува „Знакът на четиримата” през 1890 г., а „Баскервилското куче” събужда юношеското въображение през 1902 г.). Раждат се и научната фантастика („Машината на времето” на Хърбърт Уелс е публикуван през 1895 г.), подлистникът с четиво във всекидневниците, късият разказ и т.н. Това жанрово раздвижване създава и понятието „бестселър”, т.е. най-добре продавано заглавие.

Върху подобен исторически фон се откроява модният битов интерес към малките парижки кафенета и кабаретата, превърнати в предпочитани обиталища на градската бохема, а покрай нея и на търсещите любов млади жени. Засилва се вниманието на артистите - главно художници и композитори - към теми и герои на „ниските човешки страсти”, ражда се и се усвоява естетиката на мюзикхола. Още в своя прочут манифест на футуризма Филипо Маринети призовава от европейското изкуство да се изгонят „интелектуалните отрови” като „стремеж към красота” и „струящия от лунната светлина романтичен сантиментализъм”.

Авангардистът възпява естетиката на мюзикхола, „защото той няма нито майстори, нито традиции, нито догми и осъществява ироничното разлагане на изхабените прототипи на Прекрасното, Величественото, Тържественото”. Пък в мюзикхола и кабарето се приютяват и голяма част от луксозните наследнички на най-старата професия.

В изобразителното изкуство темата е позната и се свързва главно с творчеството на Анри Тулуз-Лотрек. Но тя не е подминала и редица други художници, привлечени от общата фриволна атмосфера, от еротиката и бита на момичетата от кабаретата. Техни предходници в специалния интерес към еротиката са Едуар Мане (прочутата негова „Олимпия”) и Пол Сезан (с по-късната реплика „Една модерна Олимпия”). От ранния етап на Бел Епок експозицията предлага картини на Едгар Дега, Жан-Леон Жером, Анри Жерве, Жан-Луи Форе, Луи Валтат и др. от това поколение. Та дори и Ван Гог, макар неговият поглед да е по-периферен към темата и социален, а не екзотичен в своя патос.

Няколко десетилетия по-късно, вече в зората на новия ХХ век, се срещаме с произведения на Андре Дерен, чехите Франтишек Купка и Алфонс Муха, редица други автори от Стара Европа. Сред тях изпъкват картини от ранното творчество на Пикасо, който в „синия период” има не малко платна с подобен сюжет, сравнително неизвестни на широката публика. За българина, който има възможността и културната потребност да посети тази изложба, знаците на Бел Епок са интересни като съпоставка и своеобразна компенсация. Защото, известно е, точно тази епоха минава периферно край България, но така и не успява да пусне корен в нея главно заради обяснимото историческо изоставане.