Гузното общество бурно аплодира героите си и бързо ги забравя

В столичната болница „Надежда“ млади лекарки извършват уникална животоспасяваща операция на дете в майчината му утроба. Бебето се ражда здраво, майката - щастлива, медицинският екип – удовлетворен от успеха. Телевизиите възторжено огласяват постижението, като изтъкват две обстоятелства - че д-р Кристина Чачева и д-р Марина Михова са учили и специализирали в Германия и че са отказали хонорари... Правителството решава да ги награди.

Значи имаме добра новина „три в едно“ - професионален подвиг, специалисти, завърнали се в България, благородна щедрост. От сайта на Министерския съвет научаваме, че новината достигнала до правителството. Обяснимо развълнуван е ресорният министър д-р Петър Москов, защото за здравеопазването в медиите - или лошо, или нищо. И изведнъж - голям шлем! „Всяко едно такова нещо е сериозно достижение на българската медицина и всеки такъв акт на отговорност - да кажем, че двете гинеколожки са учили и са работили в Германия, специализирали са и са се върнали да работят тук, което също би трябвало да бъде една добра тенденция“, аргументира министърът предложението за награждаването им.
Чудесно е да бъдат наградени! Дай Боже повече такива признания! Помрачаващо радостта е горчивото усещане, че ако един специалист си е свършил перфектно работата, ако е предпочел родината пред чужбината и ако не е сребролюбив, това е феноменално явление. Деградацията на обществото е достигнала размери, в които работата през пръсти е обичайна, бягството зад граница - правило, алчността - норма. И ако излиза от това „етично“ русло, героят бива издиган на пиедестал. Един вид: „Ето, имаме и праведници в Содом. Дано ни се размине гневът Божи. Ценим ги, обграждаме ги с признателност и почести! Не сме безнадеждно покварени!“

Нещо подобно се получи и с прекрасната Мария, сирачето от Стара Загора, спасило наскоро живота на тролейбусния шофьор. Да се притечеш на помощ по силата на инстинктивна човечност си е вече чиста проба героизъм. И гузното общество, за което подобни въплъщения са неприсъщи, изразява съпричастие, като аплодира изпълнителя. Така постфактум и то участва в добротворчеството. А не както стана с момчето, загинало при побоя във Враца - да кибичи на безопасно разстояние и да снима произшествието.

Та свястното момиче беше показвано по екрани и страници, местната управа му подари екскурзия и лаптоп, осигури му стипендия и безплатно пътуване с градския транспорт. Хубавото дете гледаше смаяно от внезапно връхлетялото го внимание и неловко се опитваше да обясни, че да се притече на помощ за него било естествено.

Така е със сигурност. И ако отново човек бъде застрашен пред очите му, пак ще се втурне да помага. Природата му е такава, и тя е „феноменална“ според нравствените категории на оскотялото гражданство. Между другото, неговата памет за стореното добро е толкова къса, колкото е дълго търпението му към злото. Венцеславенията набързо ще заглъхнат, вричанията за обезпечаване на Марииното бъдеще ще се окажат нефелни и ще се възцари обичайното бездушие към ближния. Е, ще й сгрява сърчицето поздравителният адрес от образователния министър (виж карето).

Плюли са си в устата д-р Москов и проф. Танев. Понеже и ресорът на образованието, както здравеопазването, все лоши новини произвежда, че те го и повалиха от креслото. Но и на този мрачен хоризонт блесват звезди на надеждата като Мария.

Една такава ярка звезда изгря преди време в Белоградчик. Марио от тамошния дом за сираци с риск за живота си спаси дете, паднало в пропаст. И него го възхваляваха до възбог и го забравиха, както си му е редът. „Не съм герой, бе!“, дърпаше се момчето. Но не му повярваха и както често става с героите - беше забравен. Наскоро спасил свой приятел, който без малко да се удави. Никой не му обърна внимание. Спасяването взе да му става навик, а доброто тук е ценно само като феномен. И като китка за институции ведомства, без да имат за него никакви заслуги.

Звезда в тъмата

Из поздравителния адрес на проф. Тодор Танев към Мария от Стара Загора: „Ти стана нашата звезда за началото на 2016 година. Нещо повече - в дни на лоши новини ти ни даваш надежда, че доброто побеждава, че в България има достойни млади хора, които въпреки трудния си житейски път носят силен дух и човечност. България и светът ще бъдат едно по-добро място за живеене с хора като теб, Мария.“