Наташа Шопова е доктор „Ох не боли“

Любимата й снимка на внука й Тодор и внучката Виктория.

Малкото момиче плаче. Видът на бялата престилка, със „страшните“ лекарски слушалки го карат да изпада в ужас. Една ръка протрива тялото на изплашеното дете, а тих глас шепти: „Не плачи, моето момиче, всичко ще бъде наред“. Магически спонтанно детето се успокоява, а усмивката внезапно озарява личицето му.

Не, това не е приказка, нито е художествен разказ, а преглед на 3-годишно дете при ловешкия педиатър д-р Наташа Шопова.

Мразовита събота следобед. По улиците на Ловеч е пусто. Измежду блоковете, с почти невидима походка, към дома на поредното за деня болно дете се е запътила д-р Шопова. Не е последното, оказва се - след него има още, така до здрач. Въпреки, че е неработен ден. Не и за нея.

Макар от 1981 година да е в Ловеч, дълги години й е било трудно да свикне с раздялата с родния Петрич. „Допреди няколко години ми беше странно, дори неудобно да казвам на хората, че не съм от Ловеч, а от Югозападна България, но в последните години в мен остана само топлата носталгия към родния край и взех

да се чувствам повече ловчалийка“

признава д-р Шопова.

Завършила ВМИ-София през декември 1974 г., д-р Наташа Шопова не започва да практикува веднага лекарската професия, защото е по майчинство с първото си дете. Началото на професионалната й кариера е като лекар в тогавашната селска здравна служба в Угърчин, откъдето е нейният съпруг д-р Стоян Паунов. Там тя работи от август 1975 г. до 15 септември 1979 г. Завърнала се в родния Петрич, тя работи като лекар в детското отделение на болницата от октомври 1979 до април 1981 г. От април 1981 г. започва работа в детската стая към родилното отделение на окръжната болница в Ловеч. През 1985 г. на базата на детската стая се разкрива едно от първите в страната неонатологични отделения. От 1989 г. до 30 декември 2014 г. е завеждащ детското отделение в МБАЛ „проф. д-р Параскев Стоянов“ в Ловеч.

Отдала се на заслужена почивка от началото на миналата година, вниманието й е съсредоточено между амбулаторната практика и грижите за семейството. „През лятото на 2015 г. се върнах в неонатологичното отделение на ловешката болница, за да се запази това толкова добре работещо отделение, със сърцат и чудесно работещ персонал“, уточнява лекарката.

През март 1989 г. преминава на работа в детското отделение с желанието да се организира интензивен сектор за деца от 0 до 18-годишна възраст. Промените през есента на същата година изменят плановете, но останалите години работи в детското отделение с „чудесен екип“, изцяло отдаден на грижите за болните деца. „Любовта ми към неонатологията остана и както казваше една акушерка: „Д-р Шопова, вие родихте дете и го оставихте за осиновяване, затова цял живот ще ви е мъчно за него.“ Е, аз сега се върнах при него, споделя тя.

Децата са нейната любов. „Обичам децата, прегръщам ги, а дори някои

ме наричат „бабо Шопова“

Аз не възразявам на това обръщение, напротив, това е техният начин, с който изразяват доверието си към мен, а и по-мило обръщение от „бабо“ на моята възраст няма, усмихва се тя и допълва: „Аз живея в техния свят, изживявам проблемите им, по-големите скришом споделят с мен за гаджетата, а по-малките не плачат при мисълта, че отиват при лекар, а напротив - идват спокойни при мен.“

Любовта към Хипократовата професия д-р Наташа Шопова изживява още в пред гимназиална възраст. „Исках да стана лекар още от 7-и клас. Тогава имаше форми на санитарни дружинки, в които работата ми доставяше удоволствие. При едно съчинение на тема „Какъв искаш да станеш?“, аз категорично подчертах, че искам да стана лекар, за да помагам и да облекчавам болката на хората, но тогава още не знаех, че

в тази помощ има и страдание

което съпреживяваш с болния. Тогава идва въпросът:„Така ли беше, така ли трябваше да бъде?“, признава д-р Шопова.

За нея най-голямата болка са децата , пред чието страдание медицината е безсилна. Тях приема най-близо до себе си, към тях е най-състрадателна. Възхищава се на родителите им, стаили болката в сърцето си и отдали се на грижата за детето си.

Децата познава поименно. Всяко дете. Знае и проблемите им, и какво ги боли. Телефонът звъни, а тя вдига с думите: „Здравей, Деси, как е Никола, има ли температура?“ Този начин на живот д-р Шопова води вече близо 40 години. Това коства много всеотдайност, съпричастие, търпение и отговорност, но и пренебрегване на собствените й деца.

В годините на създаване на неонатологичното отделение д-р Шопова работи почти денонощно, едва успявала да направи нещо за вечеря за съпруга си и двете си деца. Разказва за тогава така: „Една вечер бях застанала над тях, докато се хранят, а те имаха спор помежду си, при което аз ги прекъснах с думите: „Хайде, яжте по-бързо, че ей сега ще дойде линейката и пак сами ще си миете съдовете“, при което синът ми Тони хвърли приборите и каза: „Нито лекар ще стана, нито за лекарка ще се оженя.“ Явно тези думи предначертаха живота му, защото той е педиатър- еонатолог, а съпругата му е акушер-гинеколог“, подчертава тя.

Двете й деца - синът Тони и дъщеря й Пенка, избират сами пътя на професионалното си развитие. Когато завършва гимназия, твърдо решила да учи право, дъщеря й е изправена пред избора - държавна поръчка или платено образование. „Тогава бяха несигурни години в началото на демокрацията, заплатите бяха несигурни. Една от най-тежките ми нощи в живота бе онази, в която убеждавах Пепи да запише при кандидатстването си всички възможни държавни поръчки, а едва след това платеното право, защото ще е трудно да я издържаме с баща й. Влезе с отличен в Юридическия факултет на Софийския университет и завърши с тази оценка образованието си там“, признава д-р Шопова и допълва, че с реализацията й я е отвела в далечен Мюнхен, където работи в централата на световна застрахователна компания.

Професията, превърнала се в

начин на живот за д-р Наташа Шопова

тя описва с думите: „Медицината не е само усмивки, успех и оздравели деца“. С ужас си спомня най-тежките дни в своята кариера. Годината е 1984, а в родилното отделение на ловешката многопрофилна болница възниква вътреболнична инфекция. „Това бяха най-черните дни и нощи в моя живот. Момент, в който не можеше да се уточни какво става и откъде е дошло. Шокът е физически, психически и психологически - търсиш вината навсякъде, най-вече у себе си. Оказа се междинен щам между клебсиела и коли, който тогава кръстиха „клебсиела-Ловеч-84“.

Когато тръгвах от Петрич за Ловеч и пред мен стоеше изборът да стана училищен лекар или педиатър, началничката на детското отделение в петричката болница ми каза: „Ти ще се справиш, само Господ да те пази от вътреболнична инфекция.“ Е, три години по-късно осъзнах какво означават на практика думите й. Един момент на самобичуване“, спомня си д-р Шопова.

Най-голямото си щастие като лекар тя намира в усмивките по лицата на децата, когато я видят, когато тичат запъхтени към нея по улицата, когато майките им се събират, за да си говорят с нея. Дани, майката на Михаил я нарича „изчезващ вид“, за вече пълнолетните Боби и Полина тя е усмихнатият човек, който винаги е бил до тях, когато са имали нужда от нея, а Янка, майката на Славяна и организатор на миналогодишната изненада по случай пенсионирането на д-р Шопова, казва следното: „Ние я изненадахме, защото тя каза, че е изморена, че иска вече да си почива, но отново се върна на работа, когато реши да го направи отново, ние пак ще я изненадаме, и така, до края на света... но истината е една - тя не може без децата, нейните деца.“

Ако трябва да избира отново дали да дойде в Ловеч, д-р Наташа Шопова отговаря с думите: „Да, ако срещна съпруга си д-р Стоян Паунов отново, със сигурност“. Въпреки идеята й, че ще прекъсне работа, когато майка на дете, което е лекувала, п;мине на отсрещния тротоар, щом я срещне...

Ние, родителите на хилядите ловешки деца, се надяваме вечно да бъде до нас. И така, до следващото телефонно позвъняване...

Коментари

Задължително поле