Задачата пред ПЕС беше и е да намери общото и пресечното в европейската левица, за да го противопостави на сили

На 8 април в София президентът на Партията на европейските социалисти (ПЕС) Сергей Станишев представи за първи път Програмата си за прогресивни реформи и Европейския план за младежта. Интересът беше значителен, както личи и от широкото и разнообразно присъствие; медийното отразяване общо взето бе благоприятно.

Много пъти е ставало дума за реформи и в България вече свикнахме да храним към тази дума оправдан скептицизъм. А когато планираните реформи имат общоевропейски мащаб, към скептицизма се наслагва и известна доза неразбиране. Образът на чиновническия Брюксел, който нищо не може да реформира и само гледа умно, въртейки броеницата си с клишета, трайно се е настанил и у нас, и по целия континент. Ситуацията с Програмата за прогресивни реформи, обаче, е различна. В европейските леви среди някъде от година насам започна да се усеща, че това е необходимост, която трябва да се случи. Пропиляването на сегашните възможности би имало тежки и трудно преодолими последици.

А контекстът е крайно деликатен. Той е доминиран от матрьошката на европейските кризи. Ако разглобиш финансовата и икономическата криза, вътре намираш дългова криза, влачеща държавите по спиралата на безнадеждността. Под нея изплуват центробежните изкушения на грекзити и брекзити и целия сепаратистки устрем в полето от Шотландия до Венеция и Каталуня. Отдолу е миграционната криза, задъхваща организационния – а напоследък и интелектуалния – капацитет на елити и институции.

Всичко това е опаковано в целофана на растяща социална несигурност, режещи неравенства и падащо доверие в представителство и политика. То пък какво доверие да имаш в политиците, ако обществото системно ги разглежда като високопоставени лобисти на компании или в добрия случай като професионални укривачи на данъци?!

Ако политиката може да намери своя европейски реванш, посоката е една: да предложи бъдеще на европейските народи, различно от днешното впечатление за безпътица, и да го отстои с решения и резултати. Социалистите първи стартираха този процес. Ако те не поемат инициативата – и това навярно Станишев го разбира добре – доминиращата дяснолиберална медийна среда ще продължава да ги държи в сянката на една корпоративно силна десница. Тази десница постепенно си е присвоила монопола върху т.нар. здрав разум – прагматизма, рационалността, възвеличаването на „експертните подходи“. Идеологията е станала надидеологическа.

Кажат ли „няма ляво, няма дясно“, очевидно се плъзгат в дясното, не за друго, а защото неолибералното статукво е дясно. И така алтернативите биха останали две – крайнодесните и крайнолевите. Първите разказват социалните проблеми като етнически, търсят самозатваряне, настояват за вдигане на стени с един почти хрушчовски ентусиазъм. И доста добре си партнират с „умерените“ десни. Справка: Виктор Орбан в Унгария, който прекрасно използва показния радикализъм на „Йобик“, за да доказва на неговия фон колко е умерен и балансиран.

Крайнолевите имат крайни цели, които на този етап са неизпълними и ги обричат на изолация и вечна опозиционност (или изолация и вечен провал във властта), ако бъдат сами. Задачата пред ПЕС беше и е да намери общото и пресечното в европейската левица, за да го противопостави на сили, които изглеждат много различни – консерватори и националисти – но чието различие се свежда до това, че едните клонят към демонтиране на европейския социален модел, а другите към демонтиране на европейския политически модел.

С други думи, тезата на Станишев е, че ПЕС не е само координационно-консултативен орган, създаден за разпространяване на общи лидерски снимки, а може да бъде платформа за единство в помощ на левите управления в Европа.

Те да изглеждат по-силни, отколкото в национален план, и да вървят отвъд обичайната бъркотия от вътрешнополитически скандали, характерни вече за всички властващи във всички страни.

Има ли го ресурса за тази промяна? ПЕС загубиха евровота през 2014 г., но политическата динамика в Съюза породи нова реалност. Сега социалистите имат най-големия брой държавни и правителствени ръководители в Европейския съвет, 8, повече от десните ЕНП и либералните АЛДЕ. Идва моментът да се възползват. Да се възползват, разбира се, и отделните лидери. На Матео Ренци непосредствено му предстоят тежки местни избори, Франсоа Оланд е изправен догодина пред драматичен президентски и парламентарен вот, Зигмар Габриел вероятно ще се впуска в битка за канцлерството.

И като че ли и тримата, и още други, разчитат на общата европейска стратегия, за да уплътняват своите позиции. Оланд неслучайно прие да домакинства на срещата в Елисейския дворец. След серия неубедителни ходове в управлението, нараненият имидж на френските социалисти се нуждае от подобно съживяване и ясна цел в бъдещето, фокусирана върху Европа и младите.

Дискусиите по стратегията започнаха в София. Логичен е въпросът, къде е България на картата. БСП, подобно на много от своите европейски посестрими, изживява сериозна криза на доверието, че може да бъде сила на бъдещето, а не артефакт от миналото. И подобно на редица от тях (вижте само в Испания или Португалия) се ориентира към по-категоричен ляв курс на развитие.

В Плана на Станишев българската левица получава важен инструмент да разчупи упорито налаганата с десетилетия идея, че модерно, европейско, работещо, перспективно – значи дясно. Веднага възникват две затруднения. Първото е да се докаже, че патриотична левица не значи антиевропейска, и то при обществено мнение, все по-шумно акламиращо всяко разграничаване на „ние“ (за които никой не се грижи) от „те“ (които ни налагат своята воля напук на нашите потребности). А второто е да се упражнява въздействие върху десния премиер на страната да защитава в Брюксел тъкмо българските интереси за възползване от левия план за реформи, интересите на най-бедната държава в ЕС.

Задачата не е лесна и не се наемам да гадая дали ще намери решение. Но и в ПЕС не бива да се самоуспокояват, че са свършили каквото зависи от тях. От ясната сутрин невинаги следва ведър следобед. Засега можем само да кажем, че има положено начало.

Да спреш да тичаш след събитията и да се помъчиш да ги управляваш, е необходимо условие за промяната, но не и достатъчно. Предстои да наблюдаваме.